— Ваше височество — каза херцогът, — повярвайте ми, напускам френския двор…
— Защото такава е волята на краля. Разбирам това. Но ако мислите, че моето желание има някаква тежест пред краля, то аз се наемам да изпрося от негово величество Чарлз II да ви остави във Франция още известно време.
— Безкрайно съм поласкан, ваше височество — отвърна Бъкингам. — Но аз получих категорична заповед. Не мога повече да остана във Франция, тъй като и така пресрочих времето и рискувам да предизвикам недоволството на господаря си. Едва днес си спомних, че бях длъжен да замина преди четири дни.
— Така ли? — възкликна принцът.
— Да — добави Бъкингам, повишавайки глас така, че да го чуят принцесата и кралицата. — Аз приличам на онзи източен човек, който сънувал чуден сън и за няколко дни загубил разсъдъка си. В едно прекрасно утро се събудил здрав, тоест, със здрав разсъдък. Френският двор опиянява като този сън, ваше височество, но в края на краищата човек трябва да се събуди и да си замине. Не мога повече да остана тук, както любезно ми предлагате, ваше височество.
— Кога ще тръгнете? — загрижен попита Филип.
— Утре, ваше височество… От три дни моите екипажи са готови.
Принцът наведе глава, сякаш искаше да каже: „Какво пък, щом нещата са решени, няма за какво да говорим повече.“ Бъкингам погледна към кралиците. Ана Австрийска му благодари с поглед.
Той се усмихна в отговор, криейки зад веселостта си своето вълнение.
Принцът се отдалечи.
В този миг от другата страна на залата към Бъкингам тръгна Дьо Гиш.
Раул се изплаши, че нетърпеливият младеж може да хвърли сам предизвикателството, и му прегради пътя.
— Не, не, Раул, вече няма от какво да се безпокоиш — каза Дьо Гиш, протягайки двете си ръце на херцога. Той го увлече зад колоните.
— О, херцог, херцог! — възкликна той. — Простете ми за моето писмо, аз бях луд. Върнете ми го.
— Това е истина — отвърна младият херцог с тъжна усмивка. — Няма за какво да ми се сърдите. Напускам я и повече никога няма да я видя.
Чувайки тези приятелски думи, Раул разбра, че присъствието му е излишно, и отстъпи встрани.
Той се сблъска с Дьо Вард, който говореше с Дьо Лорен за заминаването на Бъкингам.
— Това заминаване е своевременно — подхвърли Дьо Вард.
— Защо?
— Защото предпазва милия херцог от удар със шпага. Те се изкикотиха.
Раул се обърна с негодувание, мръщейки вежди и изчервявайки се до корена на косите си. Дьо Лорен отиде някъде, но Дьо Вард чакаше спокойно.
— Уважаеми господине — обърна се Раул към Дьо Вард, — вие, изглежда, не можете да се отучите от навика си да оскърбявате отсъстващи. Вчера засегнахте господин Д’Артанян, а днес нападате херцог Бъкингам.
— Уважаеми господине — отвърна Дьо Вард, — вие отлично знаете, че понякога оскърбявам и присъстващи.
Дьо Вард почти докосваше с рамото си Раул. Те си размениха погледи на омраза.
Изведнъж около тях се чу изискано вежлив глас:
— Счу ми се, че тук се произнася моето име.
Двамата младежи се обърнаха. Беше Д’Артанян, който с усмивка сложи ръка на рамото на Дьо Вард. Раул отстъпи, за да направи място на мускетаря. Дьо Вард затрепера с цялото си тяло, побледня, но не помръдна.
Продължавайки да се усмихва Д’Артанян застана до Дьо Вард.
— Благодаря, мили Раул — каза той. — Господин Дьо Вард, бих искал да поговоря с вас. Не си тръгвайте, Раул, всички могат да чуят какво ще кажа на този господин.
Усмивката изчезна от лицето му, а погледът стана студен и остър като стоманено острие.
— На вашите услуги, господине — промълви Дьо Вард.
— Уважаеми господине — продължи Д’Артанян, — отдавна търся възможност да поговоря с вас, но едва днес ми се удаде. Действително, мястото не е много удобно. Може би ще дойдете при мен? Съвсем близко е.
— Слушам ви, господине — каза Дьо Вард.
— Сам ли сте?
— Не, с мен са господата Маникан и Дьо Гиш.
— Добре — одобри Д’Артанян. — Но двама са малко. Ще намерите още някого, нали?
— Разбира се — каза младият човек, без да му стане ясно какво иска Д’Артанян. Колкото пожелаете.
— Приятели?
— Да, господине.
— Тогава запасете се с тях, моля ви. Елате и вие, Раул. Доведете също господин Дьо Гиш и херцог Бъкингам.
— Боже мой, господине, за какво е този шум — отвърна Дьо Вард, усмихвайки се насила.
Капитанът направи знак, който го приканваше към търпение, и се отправи към стаята си, където седеше в очакване граф Дьо ла Фер.
— Е, какво? — попита той, виждайки Д’Артанян.
— Господин Дьо Вард ми оказва честта да ме посети в обществото на няколко свои и наши приятели.