— Но всичко това ни най-малко не обяснява при какви обстоятелства лодката ви се е повредила.
— Сега ще ви разкажа и за това. Плавахме към Сент-Онорат, както беше заповядано от благородника, но изведнъж той промени решението си, уверявайки ме, че няма да мога да мина покрай абатството откъм юг. Наистина, срещу четириъгълната кула на бенедиктинците, на юг от нея, е Плитчината на монасите, риф, който се вижда над водата и под водата. Там действително е опасно, но аз съм минавал през него поне хиляда пъти. Тогава благородникът започна да настоява да го стоваря на остров Сент Маргьорит.
— Какво стана по-нататък?
— По-нататък ли? Моряк ли съм аз, или сухопътен плъх? — извика рибарят с провансалски акцент. — Познавам ли работата си, или не я познавам? Аз се заинатих и настоявах на своето. Тогава благородникът ме хвана за шията и каза, че ще ме удуши, ако не изпълня нареждането му. С моя помощник грабнахме брадвите. Трябваше да си уредим сметките за оскърблението, което ни беше нанесъл миналата нощ. Но благородникът с такава бързина развъртя шпагата си, че не можехме да припарим до него. Аз се канех да хвърля брадвата, за да му сцепя главата на две, когато изведнъж — ако искате, вярвайте, господине, ако не искате, не вярвайте — когато изведнъж, не знам как стана това, този сандък-карета се отвори и отвътре излезе някакво привидение с черен шлем и черна маска, нещо наистина ужасно, което започна да ни заплашва с юмрук. Беше самият дявол, господине! Благородникът, като го видя, завика: „Хиляди благодарности, монсеньор!“
— Странно! — графът погледна към Раул.
— Какво направихте тогава? — попита виконтът.
— Нали разбирате, господине, ние сме прости хора… Двамата скочихме в морето. Намирахме се на около седем-осемстотин фута от брега. Вятърът отнесе лодката на югозапад и тя заседна в пясъците край остров Сент-Маргьорит.
— О… а пътешествениците?
— Не се безпокойте за това. Сега ще повярвате, че единият от тях е бил дявол и че той е покровителствал своя спътник. Когато се приближихме до лодката, вместо да видим двама мъртви или ранени, тъй като лодката здраво се беше ударила в крайбрежните камъни, не намерихме в нея нищо, дори каретата без колела.
— Странно, странно! — повтори графът. — И какво направихте после?
— Оплаках се на губернатора на Сент-Маргьорит, но той ми издърпа носа и каза, че ако продължавам да говоря пред него подобни небивалици, ще ми плати с камшици за щетите.
— Губернаторът?
— Да, господине. А моята лодка е напълно разбита. За ремонт дърводелците ми искат сто и двадесет ливри.
— Добре — отвърна Раул, — освободен сте от служба. Вървете.
— Искате ли да отидем до Сент-Маргьорит? — попита Атос.
— Да, графе. Някои неща трябва да се изяснят. Струва ми се, че този човек едва ли казва цялата истина.
— Аз също мисля така. Тази история за благородника с маска и безследно изчезналата карета ми прилича по-скоро на опит от страна на този негодник да насили може би в открито море своя пътник, за да си отмъсти за настойчивостта, с която той е искал да наеме лодката му.
— Аз също мисля така, но за разлика от вас предполагам, че в сандъка е имало някакви ценности, а не човек.
— Ще изясним това. Този благородник без съмнение прилича на д’Артанян. Познавам неговия начин на действие. Уви! Ние вече не сме ония млади и непобедими мъже, каквито бяхме някога. Кой знае дали брадвата или някое друго желязо в ръцете на този жалък лодкар не е успяло да извърши това, което не можаха да извършат за четиридесет години нито най-изкусните шпаги в Европа, нито куршумите, нито гюлетата.
Същия ден те тръгнаха към остров Сент-Маргьорит с едно корабче, което повикаха от Тулон. Когато се приближиха към бреговете на острова, им се стори, че пред тях е обетованата земя. Островът беше пълен с цветя и плодове. Неговата обработваема част се заемаше от губернаторската градина. Портокалите, смокините и наровете се бяха превили под тежестта на златни и лилавосини плодове. Около градината, в необработената част на острова, червени патици щъкаха между храстите на френското грозде, а на всяка крачка Раул и Атос подплашваха до смърт някой заек и той се понасяше към своята дупка. Този блажен остров беше необитаем. Равен, само с един залив, в който влизаха всички идващи тук лодки и гемии, той служеше за временно убежище и склад на контрабандисти. Те разделяха своите доходи с губернатора и бяха поели задължението да не ограбват градината и да не избиват дивеча. Благодарение на този щастлив компромис губернаторът се задоволяваше с гарнизон от осем души, охраняващи крепостта, в която ръждясваха дванадесет оръдия. Така че губернаторът беше по-скоро преуспяващ фермер, събиращ в своите изби грозде, смокини, масло и портокали и разстилащ за сушене на слънце лимони и мандарини из фортовете на крепостта.