Тя беше опасана от достатъчно дълбок ров, а над нея като три глави се възвишаваха широки кули, свързани помежду си с обрасли с мъх тераси.
Атос и Раул бродиха известно време около оградата на градината с напразната надежда да срещнат някого, който да ги заведе при губернатора. Беше най-горещият час на деня. Всичко живо се беше изпокрило из тревата или под камъните. Небето беше разстлало огнена покривка, сякаш за да загърне в нея всяко живо същество на земята. Птиците се бяха заврели в храстите, мухите — под сянката на листата, а вълните — под небесния купол.
Всичко беше обгърнато от мъртва тишина.
Изведнъж на терасата между първата и втората кула Атос забеляза войник, който носеше на главата си нещо като кошница с провизии. След малко човекът се показа отново, вече без кошницата, и изчезна в сянката на стражевата будка. Атос се досети, че той бе отнесъл някому обяд. Внезапно чу, че някой го вика. Вдигна глава и видя между решетките на високия прозорец нещо бяло — ръка, която махаше, после на слънцето блесна нещо като меч. Ето че блестящият предмет се мярна във въздуха и свистенето му отвлече неговото внимание от кулата към земята. Откъм рова се чу глух звук и Раул, който беше изтичал нататък, вдигна от земята сребърно блюдо, което се беше изтърколило настрани и пясъкът го беше засипал наполовина. Ръката, която бе хвърлила това блюдо, махна на двамата благородници и изчезна. Раул се приближи до Атос и двамата започнаха да разглеждат напрашеното при падането блюдо. Върху него с върха на нож беше надраскан следният текст:
„Аз, братът на френския крал, днес съм затворник, а утре ще бъда луд. Благородници на Франция и християни, молете Господа за душата и разума на потомъка на вашите владетели.“
Атос изпусна блюдото от ръцете си. Раул се мъчеше да схване смисъла на тези ужасни думи. В същия момент от кулата се чу вик. Раул мигновено наведе глава и накара баща си да направи същото. Над стената блесна дуло на мускет. Бяло облаче като развяваща се мантия изскочи от дулото и куршумът удари в един камък на около шест дюйма от двамата благородници. Показа се втори мускет, който започна бавно да се насочва към тях.
— Дявол да го вземе — възкликна Атос, — изглежда тукашното занимание е злодейски да се убиват хора! Слезте долу, страхливци!
— Слезте! — разяреният Раул също размаха юмрук. Вторият над стената отвърна на виковете им с възклицание, изразяващо учудване, бутна другия, който се канеше за втори път да изпразни своя мускет, и куршумът излетя към небето.
Атос и Раул видяха как стрелящите по тях изчезнаха от стената, помислиха си, че идват към тях, и спокойно зачакаха приближаването им. Не бяха изминали и пет минути, когато барабанен бой призова осемте войници в гарнизона, които се показаха с мускети в ръце от другата страна на рова. Начело на тези войници стоеше офицерът, който пръв беше стрелял по тях — Бражелон го беше познал. Този човек заповяда на войниците да заредят мускетите си.
— Нас ще ни застрелят? — извика Раул. — Да извадим шпагите си, да се опитаме да минем от другата страна на рова. Всеки от нас ще убие поне по един от тези безделници, след като изпразнят мускетите си.
Привеждайки думите си в действие, Раул и Атос вече се бяха устремили напред, когато зад гърба им се чу познат глас:
— Атос! Раул!
— д’Артанян! — заедно извикаха те.
— Свалете мускетите, дявол да ви вземе! — заповяда на войниците капитанът на мускетарите. — Сигурен бях, че съм прав!
— Какво означава това? — попита Атос. — Стрелят по нас без предупреждение!
— Аз се канех да ви убия — отвърна д’Артанян, — и ако губернаторът не улучи, то аз, скъпи приятели, бъдете уверени, щях да улуча. Какво щастие, че имам навик да се прицелвам по-дълго време! Сторихте ми се познати! Ах, приятели, какво щастие!
Д’Артанян изтри челото си, тъй като беше тичал до тях с всички сили, а вълнението му беше непресторено.
— Какво! — каза графът. — Човекът, който стреля по нас, е бил губернаторът? Но защо? С какво сме се провинили пред него?
— Дявол да го вземе! Вие вдигнахте блюдото, което ви хвърли затворникът. А на него… затворникът беше написал нещо, нали? — Смъртно обезпокоен, д’Артанян взе блюдото, за да прочете написаното. Лицето му стана бяло като платно. — О, Боже мой! Мълчете! Към нас идва губернаторът. Ако разберат, че сте грамотни, ако заподозрат, че сте разбрали написаното… Аз много ви обичам, скъпи приятели, и бих оставил да ме убият заради вас… но…