— Но? — повториха Атос и Раул.
— Може би ще ви спася от смърт, но от вечна тъмница… никога. И така, мълчание и още веднъж мълчание!
Губернаторът вече преминаваше рова по дървеното мостче.
— В такъв случай — попита Атос — какво правим тук?
— Вие сте испанци — каза тихо капитанът, — нито дума не разбирате френски. — Е, аз бях прав — обърна се той към губернатора — тези господа са испански офицери, с които се запознах миналата година в Ипър… Те не говорят френски.
Губернаторът взе блюдото и се опита да прочете думите. Д’Артанян го грабна и заличи писаното с острието на шпагата си.
— Какво правите? — възкликна губернаторът. — Защо не мога да прочета надрасканите тук думи?
— Това е държавна тайна — твърдо каза д’Артанян — и тъй като на вас ви е известна заповедта на краля, че който я разгадае, ще бъде наказан със смърт, ще ви го дам, ако желаете, да прочетете, но веднага след това ще накарам да ви разстрелят.
Докато д’Артанян с полусериозен-полушеговит тон казваше това, Атос и Раул мълчаха хладнокръвно.
— Невъзможно е — намръщи се губернаторът — тези господа да не са разбрали нито дума.
— Оставете ги. И да разбират нещо, когато се говори, те, все едно, не могат да се справят с граматиката. Та те не могат да четат дори на испански, нали знаете, благородният испанец е принуден да бъде неграмотен.
Губернаторът трябваше да се задоволи с това обяснение, но той беше упорит и каза на д’Артанян:
— Поканете господата да посетят нашата крепост.
— Много добре, тъкмо се канех да го направя.
Всъщност на мускетаря му се искаше точно обратното, той щеше да се радва, ако неговите приятели бяха вече на сто левги оттук. Налагаше се да продължи започнатата комедия и той се обърна на испански към своите приятели с покана, която те бяха принудени да приемат. Всички тръгнаха към крепостта и осемте войници, разтревожени за кратко време от това нечувано произшествие, се върнаха към всекидневния си мързел.
Глава тридесет и втора
ПЛЕННИКЪТ И НАДЗИРАТЕЛИТЕ
Те влязоха в замъка и докато губернаторът даваше някакви разпореждания, които се отнасяха до настаняването на гостите, Атос попита д’Артанян:
— Обяснете ми накратко, докато сме сами, какво става тук.
— Нищо особено — отвърна мускетарят. — Докарах тук затворник, който по заповед на краля не трябва да бъде виждан от когото и да било. Вие пристигнахте и той ви хвърли нещо от прозореца. В това време аз обядвах с губернатора и забелязах блюдото, когато падаше, а после и как Раул го вдигна. Не се нуждаех от много време, за да разбера какво става. Реших, че вие сте заговорници и по този начин се свързвате с моя затворник. Но ако аз бях първият, който се хвана за мускета, то бях и последният, който се прицели във вас, за щастие.
— Ако бяхте ме убили, д’Артанян, щях да имам щастието да умра за кралската династия на Франция. Това е голяма чест — да загине човек от вашата ръка, ръката на най-благородния и верен защитник на тази династия.
— Какво говорите, Атос, за кралска династия? — неуверено каза д’Артанян. — Нима вие, графе, човек благоразумен и обладаващ огромен жизнен опит, вярвате на глупостите, написани от един луд.
— Вярвам.
— Още повече, драги кавалере — добави Раул, — че вие имате заповед да убивате всеки, който повярва в тях.
— Защото всяка такава басня, колкото и да е безсмислена — отвърна мускетарят, — почти винаги накрая става широкоизвестна.
— Не, д’Артанян — съвсем тихо каза Атос, — не е така. А защото кралят не иска тайната на семейството му да стигне до народа и да покрие с позор палачите на сина на Людовик XIII.
— Какво говорите, какви са тези детски измислици, престанете или няма да ви считам за разсъдлив човек. Обяснете ми по какъв начин синът на Людовик XIII може да се окаже на остров Сент-Маргьорит?
— Добавете — синът, когото сте докарали тук с маска с помощта на една стара рибарска лодка. Не е ли така?
Д’Артанян се изненада:
— С рибарска лодка? Откъде знаете това?
— Тази лодка е докарала до Сент-Маргьорит карета без колела и в нея се е намирал вашият затворник. Затворникът, към когото сте се обръщали, наричайки го „монсеньор.“ О, аз знам!
— Дори да е истина, че съм докарал тук затворник с маска, нищо не доказва, че този затворник е принц… принц от френския кралски дом. Д’Артанян хапеше мустаците си.
— Попитайте за това Арамис — хладно отвърна Атос.
— Арамис? — възкликна мускетарят. — Вие сте виждали Арамис?
— Да, след неуспешния заговор във Во аз видях бягащия, преследвания, загиващия Арамис и той ми разказа достатъчно, за да повярвам на думите на онзи нещастник върху сребърното блюдо.