— Ето как Господ си играе с всичко това, което хората наричат своя мъдрост! — д’Артанян смутено наведе глава. — Проклета да е случайността, която ви сблъска с тази история, с мен, защото сега…
— Нима вашата тайна — каза Атос с меката си сдържаност, — нима вашата тайна е престанала да бъде тайна, след като аз съм я научил? Нима цял живот не съм крил и по-сериозни тайни? Припомнете си добре, приятелю мой.
— Никога не сте крили по-пагубна тайна — продължи тъжно капитанът на мускетарите. — Имам фаталното предчувствие, че всички които са се докоснали до нея, умират, и то по ужасен начин.
— Да бъде волята Господня! Ето го и нашия губернатор.
Д’Артанян и неговите приятели продължиха да разиграват комедията. Суров и подозрителен човек, губернаторът проявяваше към д’Артанян учтивост, граничеща с подлизурство. Що се отнася до пътешествениците, той се задоволи да им предложи хубав обяд, по време на който не сваляше от тях изпитателния си поглед. Атос и Раул забелязаха, че той се мъчи да ги смути с внезапна атака и да ги изненада неподготвени. И двамата обаче бяха нащрек. Това, което каза за тях д’Артанян, изглеждаше правдоподобно дори и губернаторът да не го смяташе за истина.
Когато станаха от масата, Атос попита на испански д’Артанян:
— Как се нарича губернаторът? Лицето му е отблъскващо.
— Дьо Сен Map — отвърна капитанът.
— Той ли ще бъде надзирател на младия принц?
— Откъде да знам това. Може и аз да остана на Сент-Маргьорит до края на дните си. Приятелю мой, аз съм в положението на човек, който насред пустинята е намерил съкровище. Иска да го отнесе със себе си, но не може, а да го остави, не се решава. Кралят няма да ме върне обратно, опасявайки се, че никой няма да пази затворника като мен, но заедно с това съжалява, че съм толкова далеч, разбира, че никой не може да му служи като мен. Впрочем над всичко е Божията воля.
— Попитайте тези господа — прекъсна го Сен Map — защо са пристигнали на остров Сент-Маргьорит.
— Пристигнали са, защото знаят, че на Сент-Онорат има бенедиктински манастир, който е интересен за разглеждане, а на Сент-Маргьорит има превъзходен дивеч.
— Аз съм на техните услуги, така както и на вашите — отвърна Сен Map. — Кога си тръгват?
— Утре.
Сен Map отиде да провери постовете и остави д’Артанян в компанията на мнимите испанци.
— Ето — каза мускетарят — един живот и един съсед, които не са ми по сърце. Този човек ми е подчинен, а ме притеснява… Знаете ли какво, хайде да идем на лов за зайци. Една прекрасна разходка и не уморителна. На дължина островът е една голяма градина. Хайде да се поразвлечем.
— Да вървим където кажете, д’Артанян, но не за да се отдадем на развлечения, а да поговорим свободно.
Д’Артанян направи знак на войника, който веднага го разбра и донесе за тримата благородници ловджийски пушки.
— А сега — каза мускетарят — отговорете ми, наистина за какво сте дошли на тези забравени от Бога острови?
Атос обясни накратко.
Раул с натежала глава и свито сърце беше седнал на обрасъл с мъх камък, с мускет на коленете си. Той гледаше към морето, и слушаше гласа на своята душа. Не се опита да догони ловците. Д’Артанян забеляза отсъствието му и попита:
— Все още ли страда от своята рана?
— Ще умре от мъка — отвърна Атос.
— Дявол да го вземе! — каза д’Артанян. — И защо го пускате?
— Защото иска. Знаете, че през целия си живот аз съм се страхувал от много малко неща. А сега ме преследва страшен, непреодолим, непрестанен, мъчителен страх. Страхувам се, че ще дойде ден, когато ще държа в обятията си трупа на моя син. Той ще умре, аз съм абсолютно сигурен и не искам да присъствам на неговата смърт.
— Слушайте, Атос, вие се намирате очи в очи с човека, за когото сте казвали, че е най-храбрият от всички, с предания на вас д’Артанян, който няма равен на себе си, както някога казвахте. И сега, скръстили ръце на гърдите, вие му казвате, че се страхувате от смъртта на вашия син, казвате го вие, видял през живота си всичко, което може да се види на този свят! Е, добре, да допуснем, че е така, но откъде у вас, у Атос, този страх? Докато е на тази тленна земя, човек трябва да бъде готов за всичко, без страх да върви срещу всичко.
— Изслушайте ме, приятелю. Живеейки толкова години на тази тленна земя, за която говорите, аз запазих само две чувства. Едното от тях е свързано с моя земен живот — то е чувство към моите приятели, чувство за бащински дълг. Другото има отношение към моя живот във вечността — това е любовта към Бога и благоговението пред него. Сега усещам с цялото си същество, че ако Господ допусне мой приятел или синът ми да издъхне в мое присъствие… не, д’Артанян, дори нямам сили да произнеса подобно нещо… Ще понеса всичко освен смъртта на тези, които обичам. Само срещу това няма лекарство. Този, който умира, печели, а който остава — губи. Да знаеш, че никога няма да видиш на тази земя този, когото си срещал с радост, да зная, че никога вече няма да видя д’Артанян или Раул! О!… Аз съм стар и нямам вече някогашното мъжество и моля Бога да ми прости слабостта. Ако той обаче ме порази в сърцето, аз ще го прокълна. Не подобава на християнски благородник да кълне своя Бог, достатъчно е, че проклех своя крал… д’Артанян, приятелю, вие обичате Раул, погледнете го! Вижте мъката, която нито за миг не го напуска. Познавате ли нещо по-страшно от това непрекъснато да наблюдаваш агонията на едно бедно сърце?