— Писмото е написано добре — каза капитанът, — но едно нещо не ми харесва в него. Говори за всичко освен за това, което прелива като смъртоносна отрова от очите и сърцето ви: за безумната любов, която все още ви изгаря. Защо да не напишете просто така:
„Госпожице!
Вместо да Ви изпратя своето проклятие, аз Ви обичам и умирам.“
— Така е по-добре — отвърна с мрачно задоволство Раул. Разкъса писмото и написа върху лист от бележника си:
„За да имам щастието да Ви кажа още веднъж, че Ви обичам, аз малодушно Ви пиша и за да се накажа за своето малодушие, умирам.“
Подписа се и го даде на д’Артанян:
— Ще й предадете този лист, капитане, нали? В деня, когато вие поставите дата под тези думи.
Той стремително се затича към Атос, който с бавни крачки се приближаваше към тях. Излязоха вълни, които с бързината, типична за Средиземно море, се превърнаха в истинска буря. Вниманието им бе привлечено от тъмен предмет с неопределена форма, който забелязаха на брега.
— Това е лодка, която бърза към пристанището — каза Раул.
— В залива действително се вижда лодка, която правилно търси убежище тук, но това, което показва д’Артанян там, на пясъка…разбитото…
— … е каретата, която аз изхвърлих в морето, когато слязох на сушата със своя затворник.
— Позволете ми да ви дам един съвет, д’Артанян — каза Атос, — изгорете тази карета, за да не остане от нея нито следа. Иначе антибските рибари, решили, че имат работа с дявола, ще докажат, че вашият затворник просто е бил човек.
— Благодаря за съвета, Атос. Още днес ще заповядам да се приведе в изпълнение, или по-точно, сам ще се заема с това. Да се подслоним, заваля и святка.
Когато минаваха по вала, за да се скрият в галерията, от която д’Артанян имаше ключ, те видяха Сен Map да отива към килията на затворника. По даден от д’Артанян знак се скриха зад чупката на стълбата.
— Вижте, затворникът се връща от параклиса — каза той. При светлината на мълнията, на фона на виолетовото бурно небе, те видяха бавно крачещ на шест крачки след губернатора човек, облечен изцяло в черно; на главата му имаше шлем, на лицето — стоманено забрало. Небесният огън хвърляше червеникави отблясъци върху полираната повърхност на забралото и те приличаха на гневните погледи, които хвърляше този нещастник, вместо да изригне проклятия. Сред галерията затворникът за минута се спря. Той се загледа в далечния хоризонт, вдишваше аромата на бурята и жадно пиеше топлия дъжд. Внезапно от гърдите му се изтръгна стон.
— Хайде, господине — каза рязко Сен Map, обезпокоен от това, че затворникът прекалено дълго гледа зад пределите на крепостните стени. — Хайде, вървете, господине!
— Наричайте го, монсеньор! — извика от своя ъгъл граф Дьо ла Фер с такъв страшен и тържествен глас, че губернаторът трепна.
Атос както винаги искаше уважение за поваленото величие.
Затворникът се обърна.
— Кой каза това? — попита губернаторът.
— Аз — каза д’Артанян, появявайки се пред губернатора. — Вие добре знаете заповедта.
— Не ме наричайте нито господин, нито монсеньор — каза затворникът с глас, който проникна в самото сърце на Раул, — наричайте ме прокълнатия.
Той ги отмина. След него изскърца желязната врата.
— Той наистина е нещастен човек — глухо прошепна мускетарят, сочейки на Раул килията на принца.
Глава тридесет и трета
ОБЕЩАНИЕ
Д’Артанян едва беше влязъл с приятелите си в стаята, която заемаше, когато един от гарнизонните войници се яви с известие, че губернаторът иска да се срещне с него. Лодката, която Раул беше видял в морето и която бързаше да се укрие в залива, беше донесла бърза вест за мускетаря от Людовик: „Предполагам — пишеше кралят, — че Вие сте изпълнили моите заповеди, затова незабавно се върнете в Париж. Ще ме намерите в моя Лувър.“
— Ето че заточението ми свърши! — радостно извика мускетарят. — Слава Богу, вече няма да съм надзирател. Раул отлично може да се справи със задачата на херцог Дьо Бофор. Той ще предпочете баща му да се върне в компанията на д’Артанян, вместо да пътува сам двеста левги до Ла Фер. Нали така, Раул?
— Разбира се — каза Раул с израз на нежно съжаление.
— Не, приятелю — прекъсна го Атос. — Аз ще напусна Раул само когато корабът му изчезне зад хоризонта. Докато е тук, няма да го изоставя.
— Както искате, скъпи мой, но ние ще заминем заедно от Сент-Маргьорит. Използвайте моята лодка, тя ще закара и вас, и мен до Антиб.
— С най-голямо удоволствие. Иска ми се колкото е възможно по-скоро да съм по-далеч от тази крепост и от тази тъжна гледка.
Тримата приятели се сбогуваха с губернатора и напуснаха малкия остров след последните отблясъци на отдалечаващата се буря. За последен път погледнаха към белите стени на крепостта.