Д’Артанян се раздели със своите приятели същата нощ. Той успя да види на брега на Сент-Маргьорит ярък пламък. Гореше запалената по негово нареждане карета. Прегърна на прощаване Атос, но преди да възседне коня, д’Артанян каза:
— Приятели мои, вие много приличате на двама войници, всеки от които е напуснал своя пост. Нещо ми подсказва, че Раул ще се нуждае и по-нататък от вашата поддръжка, Атос. Искате ли да помоля краля да ме изпрати в Африка със стотина мускетари? Негово величество няма да ми откаже и аз ще ви взема със себе си.
— Господин д’Артанян — отвърна Раул, горещо стискайки ръката на капитана, — благодаря ви за предложението, което надхвърля и най-смелите очаквания на графа, както и моите. Аз трябва да се откъсна от своите мисли и физически да се уморявам, тъй като съм млад. На графа пък е нужен пълен покой. Вие сте най-добрият му приятел и аз го оставям на вас. Пазете го!
— Трябва да тръгваме, виждате, че конят ми вече е нетърпелив — забеляза д’Артанян, при когото бързата смяна на мислите и темите в разговора винаги е била признак на душевно вълнение. — Кажете, графе, колко дни Раул ще остане тук?
— Най-много три.
— А за колко дни смятате, че ще се върнете?
— О, не зная точно — отвърна Атос. — Не искам да се откъсвам толкова скоро от моя скъп Раул. Времето и без това достатъчно бързо ще ми го отнеме. Защо да се прибавя и разстоянието.
— Не сте прав, приятелю. Бавната езда увеличава скръбта, а вие вече не сте на възраст, когато човек може да си губи времето в крайпътни странноприемници.
— Пристигнах тук с пощенски коне, но сега искам да купя два хубави коня. За да бъдат свежи до дома, трябва да препускам не повече от седем-осем левги на денонощие.
— Къде е Гримо?
— Той пристигна вчера, рано сутринта, и аз му разреших да се наспи хубавичко.
— Е, добре — каза д’Артанян. — Довиждане, Атос, и ако побързате, ще имам удоволствието скоро да ви прегърна.
Той сложи крак в стремето, придържано от Раул.
— Сбогом каза д’Артанян, настанявайки се на седлото. Конят дръпна от място и отнесе със себе си мускетаря. Тази сцена ставаше в предградието на Антиб, пред къщата, в която беше отседнал Атос. От тук започваше белият и разлят в нощната мъгла път. Конят с пълни гърди вдишваше острия, солен въздух, идващ от солниците, каквито често се срещаха по тези места. Д’Артанян пусна коня си в галоп. Атос и Раул тъжно и бавно се отправиха към своя дом. Изведнъж те чуха приближаващ се тропот на конски копита. Отначало решиха, че е просто заблуда на човешкия слух. Но това наистина беше д’Артанян, който се връщаше в галоп при тях. Те извикаха от радост и почуда, а капитанът скочи на земята с юношеска пъргавина, спусна се към приятелите и ги прегърна наведнъж. Държа ги дълго в обятията си, без нито една въздишка да се отрони от гърдите му. После, със същата внезапност, с каквато се бе върнал, замина, пришпорвайки разгорещения си кон.
— Уви… — съвсем тихо каза графът. — Уви! „Това е лошо предзнаменование! — помисли си д’Артанян, като наваксваше загубеното време. — Не можах да им се усмихна. Лош признак!“
На сутринта Гримо беше вече на крак. Задачите на херцог Дьо Бофор се изпълняваха успешно. Флотилията, събрана със старанието на Раул за изпращане в Тулон, тръгна по своя път. След нея почти в невидими над водата лодки следваха жените и приятелите на рибарите и контрабандистите, които бяха мобилизирани за обслужване на флота. Малкото време, което баща и син щяха да прекарат заедно, летеше с невиждана бързина, както ускорява своето движение всичко, което се стреми да изчезне в бездната на вечността. Атос и Раул се върнаха в Тулон, целия изпълнен вече с громолящи коли, дрънкащо оръжие и цвилещи коне. Гърмяха тръби и барабани. Улиците бяха задръстени от войници, слуги и търговци. Херцог Дьо Бофор се намираше едновременно навсякъде, подтиквайки качването на войските на корабите, както и тяхното товарене със старанието и грижите на добър военачалник. Той беше мил и грижовен дори с най-нисшите си подчинени и безпощадно ругаеше дори най-важните от тях. Артилерията, продоволствието и другите припаси бяха натоварени и прегледани лично от него. Той проверяваше екипировката на всеки отплаващ войник, както и доброто състояние на всеки заминаващ кон. Чувстваше се, че този лекомислен, егоистичен и нелишен от известна доза самовлюбеност благородник се превръща във взискателен военачалник и истински войник пред лицето на отговорността, която беше поел. Трябва да се признае, че колкото и старателна да беше работата по отплаването, в нея все пак се усещаше бързината и безгрижието, която прави от французина най-добрия войник в света, тъй като надали има друг войник, който да разчита в такава степен изключително на себе си, на своите физически и душевни сили. Адмиралът беше доволен или поне изглеждаше така. След като похвали Раул, той даде последните си разпореждания за излизането в открито море. Заповяда да вдигнат котва заранта на другия ден. Но преди това покани графа и Раул на обяд. Те обаче отказаха под предлог, че имат неотложни служебни дела. Връщайки се в странноприемницата, която беше разположена в сянката на дърветата около големия площад, те, без да се заседават на масата, набързо погълнаха обяда си и Атос заведе сина си на скалите, които господстваха над града. Това бяха високи каменни грамади, от които се откриваше безкраен изглед към морето, с толкова далечна линия на хоризонта, че сякаш се намираше на една височина със скалите. Нощта, както винаги в тези щастливи краища, беше изключително красива. Луната се издигна над зъберите на скалите и заля със сребърна светлина синия килим на морето. На рейда, заели полагаемото се по диспозиция място, маневрираха в пълно безмълвие корабите от ескадрата. Морето, наситено с фосфор, отстъпваше пред гемиите, които превозваха снаряжение и припаси. Дори най-малкото поклащане на кърмата запалваше дълбочините с белезникави пламъци и всеки размах на веслата разсипваше милиони искрящи брилянти. От време на време се чуваха гласове на моряци, които радостно посрещаха щедростта на своя адмирал или запяваха своите страстни, протяжни песни. Тази гледка и тези хармонични звуци караха сърцето ту да се свива, като от страх, ту да се разтваря и издува, препълнено с надежда. От целия този кипящ живот се носеше диханието на смъртта. Атос и Раул седнаха на висок скалист нос, обрасъл в мъх и храсталаци. Над главите им напред-назад прелитаха големи прилепи в бесен хоровод, тласкани от неизтощима жажда за ловуване. Краката на Раул висяха в бездната, от която главата му се замайваше, дъхът спираше и която го канеше в небитието. Съзнанието му се изпълни с образа на [???], то цялото сякаш полетя с нея от скалите към морето, то, което означаваше самото му мечтание. Когато пълната луна се издигна на небето, галеща със своето сияние съседните върхове, когато водното огледало беше осветено в цялата си ширина, когато малките червени огънчета, пронизвайки черните грамади на корабите се замяркаха насам-нататък в нощния полумрак, Атос събра мислите си, въоръжи се с цялото си мъжество и каза на Раул: