— Бъдете добър да кажете на херцога, господине — възрази младежът, — че аз го моля да ми остави този последен час. Бих искал да го прекарам с графа.
— Не, не — прекъсна го Атос, — адютантът не трябва да напуска своя генерал. Бъдете любезен да предадете на херцога, господине, че виконтът веднага ще се яви пред херцога.
Офицерът препусна да догони херцога.
— Дали ще се разделим тук или там е все едно, тъй като раздялата ни предстои — графът почисти старателно с ръка дрехата на Раул и го погали по главата. — Раул, нужни са ви пари. Херцогът обича да живее нашироко и аз съм уверен, че и вие ще поискате да купувате оръжие и коне, които в онези краища са много скъпи. Тъй като не служите нито на краля, нито на херцога и зависите само от себе си, вие не трябва да разчитате както на заплата, така и на щедростта на херцог Дьо Бофор. Искам в Джиджели от нищо да не се нуждаете. Ето двеста пистола. Изхарчете ги, за да ми доставите удоволствие.
Раул стисна ръката на баща си. От завоя на улицата се зададе херцог Дьо Бофор на великолепен бял кон. Животното сякаш отвръщаше на приветствията на жените, като правеше пред тях изящни пируети. Херцогът извика Раул и подаде ръка на графа. Той толкова дълго беседва с него, че сърцето на опечаления баща малко се утеши. Сякаш започваше кръстоносен поход, в края на който ги очаква изпитание, така се чувстваха и двамата. Дойде най-тежкият момент, когато войниците и моряците, напускайки брега, се сбогуваха със семействата си и с приятелите. Беше часът, когато въпреки безоблачното небе, горещото слънце, мириса на море, с който беше напоен въздухът, въпреки младата кръв, течаща в жилите, всичко изглеждаше черно и тъжно, всичко предизвикваше униние и караше човека да се съмнява в съществуването на Бога, макар че всичко произхожда от Бога. Адмиралът със своята свита трябваше да се качи на кораба последен и едва като се покаже на палубата, щеше да се раздаде силен топовен гръм.
Атос забрави адмирала, флота и своето собствено достойнство на силен човек, разтвори прегръдките си и трепетно привлече към себе си Раул.
— Изпратете ни до кораба — каза трогнатият херцог, — ще спечелите поне половин час.
— Не — каза Атос, — вече се сбогувах.
— Тогава скачайте в лодката, виконте! По-скоро — херцогът искаше да избави от сълзи достойните мъже.
Гледайки ги, той усещаше как сърцето му се изпълва със съжаление. С бащинска нежност бе увлякъл след себе си Раул, ето че го настани в лодката, където по негов знак гребците се хванаха веднага за веслата. Нарушавайки церемонията, той се приближи до борда на лодката и я отблъсна от пристана.
— Сбогом — извика Раул.
Атос отвърна само с един жест. Той почувства нещо горещо върху ръката си — целувката на Гримо, последно сбогом на верния слуга, който бързо скочи в лодката, взета на буксир от ладия с дванадесет весла. Атос приседна на пристана измъчен, оглушей и напуснат. С всеки изминат миг изчезваше постепенно бледото лице на неговия син. Морето ги разделяше на такова разстояние, когато хората се превръщат в точки, а любовта в спомен. Атос видя как Раул се изкачи по трапа на адмиралския кораб, видя как се подпря на борда, като застана така, че баща му да го вижда. Макар че се чу топовен гръм и по корабите се разнесе глъчка, а от брега се чуха многочислени възклицания и макар че грохотът на оръдията трябваше да заглуши слуха на бащата, а димът от гърмежите да замъгли скъпия образ, той все пак ясно виждаше Раул до последната минута и нещо, което постепенно губеше своите очертания, отначало черно, после сивкаво, накрая бяло, след което изчезна съвсем неразличимо за очите на Атос — много по-късно, отколкото изчезнаха за очите на всички останали могъщите кораби и техните издути бели платна.