На д’Артанян разказаха, че кралят е извънредно любезен с Фуке, че не го пуска и на крачка от себе си, но суперинтендантът, поразен в самото сърце, като дърво, в което се е загнездил червей, загива въпреки кралската милост — това животворно слънце за придворните дървета.
Д’Артанян узна също така, че кралят не може да живее нито миг без Ла Валиер и че ако не я взема със себе си на лов, то по няколко пъти на ден й пише писма, вече не в стихове, а което е много по-лошо — в обикновена проза, и то на много страници.
Ето защо се случваше „първият в света крал“, както се изразяваха поетите, да отседне разгорещен коня и поставяйки лист хартия върху шапката си, да го изпише с нежни фрази, които Дьо Сент-Енян, неговият несменяем адютант, отнасяше бързо на Ла Валиер.
А в това време фазаните и сърните, които никой не преследваше, отлитаха и се разбягваха на различни страни и ловното изкуство в кралския двор на Франция рискуваше съвсем да изчезне.
Д’Артанян си спомни за молбата на бедния Раул и за онова безнадеждно писмо, което беше написал на земята, живееща във вечни надежди. Тъй като капитанът обичаше да философства, реши да се възползва от отсъствието на краля, за да поговори с Ла Валиер. Това се оказа много лесно. Докато кралят беше на лов, Луиза се разхождаше в компанията на няколко дами в една от галериите на Пале Роял, точно там, където капитанът на мускетарите трябваше да проверява охраната. Д’Артанян беше убеден, че ако му се удаде да започне с Луиза разговор за Раул, ще може после да напише на бедния изгнаник нещо приятно за сърцето, а той добре знаеше, че малка надежда или поне една утешителна дума в това състояние, в което се намираше Раул, щяха да са слънце и живот за двамата, толкова скъпи хора за нашия капитан.
И така, той тръгна направо нататък, където разчиташе да намери Ла Валиер. Откри я сред многолюдно общество. Въпреки че беше сама, на нея й оказваха внимание почти като на кралица, ако не и повече.
Въпреки че д’Артанян не беше дамски поклонник, винаги получаваше от страна на дамите ласкав и любезен прием. Беше учтив, както подобаваше на истински храбрец, и неговата репутация му осигуряваше приятелството на мъжете и възхищението на жените. Виждайки капитана, придворните дами го обсипаха с приветствия и въпроси: къде е бил, откъде се връща, защо толкова отдавна не е разигравал своя чудесен кон под балкона на негово величество, предизвиквайки възторга на любопитните. Той отвърна, че току-що се е върнал от страната на портокалите. Дамите са разсмяха. В тези времена всички пътешестваха, но пътешествие на сто левги беше нещо, което винаги се отлагаше до края на живота.
— От страната на портокалите? — повтори госпожица Дьо Тоне-Шарант. — От Испания ли?
— Не. Не познахте — каза д’Артанян.
— От Малта? — намеси се Монтале.
— Или от някои острови? — попита Ла Валиер.
— Госпожици, не искам повече да ви измъчвам. Пристигнах от там, където в настоящия момент херцог Дьо Бофор товари войските си на кораби, за да отплава за Алжир.
— Има ли там наши приятели? — попита госпожица Дьо Тоне-Шарант.
— Да — отвърна д’Артанян, — Дьо ла Гилотиер, Дьо Муши, Дьо Бражелон…
Ла Валиер пребледня.
— Боже! — възкликна коварната Атенаис. — Той е тръгнал на война?
Монтале я настъпи по крака, но това не оказа никакво влияние.
— Знаете ли какво мисля? — продължи безжалостно тя. — Струва ми се, че мъжете, тръгнали на тази война, са нещастни влюбени, които търсят при черните жени утеха от жестокостта на белите.
Някои дами се разсмяха. Ла Валиер започна да губи присъствие на духа. Монтале кашляше така, че можеше да разбуди дори мъртвец.
— Госпожице — прекъсна я д’Артанян, — напразно мислите, че жените в Джиджели са черни. Те не са нито черни, нито бели, а жълти. И не мислете, че това е толкова лошо. Аз никога не съм виждал по-красив цвят на кожата, съчетан с черни очи и коралови устни.