— Толкова по-добре за Бражелон! — каза многозначително Дьо Тоне-Шарант. — Там ще се излекува бедният младеж!
След тези думи се възцари мълчание.
Д’Артанян реши, че тези горделивки се отнасят една към друга доста по-жестоко от тигри и мечки. На Атенаис й беше малко Луиза да побледнее. Тя искаше да я накара да се изчерви. Каза отново:
— Знаете ли Луиза, на вашата съвест сега тежи голям грях!
— Какъв грях, госпожице? — промълви нещастницата, като напразно търсеше подкрепа у околните.
— Вие бяхте сгодена за този млад човек. Той ви обичаше от все сърце, а вие го отхвърлихте!
— Това е задължение на всяка порядъчна жена — намеси се Монтале с поучителен тон. — Когато знаеш, че не можеш да дадеш щастие на този, който те обича, е по-добре да го отхвърлиш!
Луиза не знаеше да благодари ли за защитата, или да негодува.
— Да отхвърлиш! Всичко това е превъзходно — забеляза Атенаис. — Не това е грехът на госпожица Ла Валиер. Истинският грях, в който тя може да упрекне себе си, е, че Бражелон е заминал на война и може да бъде убит.
Луиза прекара ръка по студеното си като лед чело.
— Ако той умре — продължи безжалостната Атенаис, — това ще означава, че вие сте го убили, Ла Валиер. В това се състои вашият грях.
Луиза едва се държеше на крака, но намери сили да се приближи до капитана на мускетарите, за да го хване под ръка. Лицето му издаваше необичайно за него вълнение.
— Вие искахте да поговорите с мен, господин д’Артанян — започна тя с пресекващ от гняв и страдание глас.
Д’Артанян на свой ред я хвана под ръка и те тръгнаха из галерията. Когато бяха вече достатъчно далеч от другите, той отговори:
— Това, което се канех да ви кажа, току-що бе изречено от госпожица Дьо Тоне-Шарант. Може би грубо, но достатъчно изчерпателно.
Луиза едва чуто възкликна и след този нов удар се втурна да бяга като смъртно ранена птица, която търси убежище в храстите, за да умре там. Тя изчезна в една от вратите точно когато на другата се появи кралят: първият му поглед бе към празното кресло на възлюблената му. Като не видя никъде Ла Валиер, той се намръщи, но в същия момент зърна д’Артанян, който му се покланяше ниско:
— Ах, господине, вие проявявате истинско усърдие и аз съм много доволен.
Това беше висша проява на кралско задоволство. Доста хора биха се оставили да ги убият, стига да чуят тези думи. Придворните дами и кавалери, които бяха обкръжили краля при влизането му, се разпръснаха, като видяха, че той и мускетарят искат да останат насаме. Кралят се отправи към вратата, след като още веднъж потърси с очи Ла Валиер, но не я откри и не разбра причината за нейното отсъствие. Като се отдалечиха, кралят попита:
— Значи, господин д’Артанян, затворникът…
— В затвора е, ваше величество.
— Какво говори той из пътя? Как се държа?
— Имаше момент, когато рибарите, които ни караха към остров Сент-Маргьорит, се разбунтуваха и ни заплашваха с убийство. Пленникът ми помогна да се защитя, вместо да избяга…
Кралят прежълтя, тръгна из кабинета си напред-назад:
— Бяхте ли в Антиб, когато там пристигна херцог Дьо Бофор?
— Не, ваше величество. Тръгнах по същото време.
— Извиках ви, господин д’Артанян, за да ви изпратя в Нант.
Предстои да ми подготвите там резиденция.
— В Нант? В Бретан? Ваше величество се кани да извърши толкова далечно пътешествие?
— Да, там се събират щатите — отвърна кралят. — Имам там две представяния. Искам лично да присъствам на заседанията.
— Целият двор ли взема кралят със себе си?
— Разбира се. Вземете бригада мускетари и тръгнете утре вечерта.
— Това ли е всичко?… Ваше величество няма ли други заповеди?
— Не… Всъщност, да! В Нантския замък, който е разположен доста неудачно, ще поставите мускетари пред вратите на най-главните ми сановници. Например, господин Дьо Лион. Господин Дьо Летелие. Господин Дьо Бриен.
— А на господин суперинтенданта?
— Разбира се. И още нещо, господин д’Артанян. В Нант ще се срещнете с капитана на гвардейците херцог Дьо Девър. Нека вашите мускетари бъдат разквартирувани преди неговите гвардейци. Първият пристигнал има предимство.
— Добре, ваше величество.
— А ако господин Дьо Девър започне да ви разпитва?
— Какво говорите, ваше величество! Нима той… ще ме разпитва?
Д’Артанян се завъртя рязко на токове и изчезна. „В Нант! — каза си, спускайки се по стълбата. — Защо не се реши да спомене направо Бел-Ил?“ При вратата към него се приближи някакъв служещ на Дьо Бриен:
— Господин д’Артанян, извинете, кралят нареди този чек да ви предам на ръка.