— От вашата каса?
— Не, господине, от касата на господин Фуке. Учуденият д’Артанян прочете написания лично от краля чек за двеста пистола. „Такива ми ти работи! — помисли си, след като вежливо благодари. — Значи ще накарат Фуке да плати моето пътуване! Дявол да го вземе! Това си е чист Людовик XI! Защо този чек не е написан до Колбер? Той с такава радост би го изплатил!“ Верен на принципа си веднага да получава пари срещу чекове, д’Артанян тръгна към Фуке за своите двеста пистола.
Глава тридесет и пета
ТАЙНАТА ВЕЧЕРЯ
По всичко личеше, че суперинтендантът е предупреден за заминаването за Нант, тъй като даваше прощален обяд за най-близките си приятели. В целия дом от горе до долу сновяха слуги с ястия и усърдно потракваха сметалата. Всичко свидетелстваше за скорошна смяна на кухнята и касата. С чека в ръце д’Артанян се яви в кантората. Отвърнаха му, че вече е късно и е затворено, така че днес няма да получи пари. Той каза:
— Заповед на Краля.
Озадаченият служещ отвърна, че това е достойна за уважение причина, но обичаите на къщата също заслужават уважение, и го помоли да дойде на следващия ден. Д’Артанян поиска да го заведат при господин Фуке. Служещият отвърна, че суперинтендантът не се меси в подобни дреболии, и се опита да затвори вратата под носа на д’Артанян.
Предвиждайки това, капитанът успя да пъхне крак между вратата и касата, така че ключалката не щракна и човекът отново се озова лице срещу лице със своя събеседник. Сега той смени тона:
— Ако желаете да говорите със суперинтенданта, господине, моля, минете в приемната. Тук е само кантора и монсеньорът не идва никога. Приемната е от другата страна на двора.
Д’Артанян мина през двора и се озова сред лакеите.
— Монсеньорът не приема по това време — отговори на въпроса му млад нахалник, който носеше позлатено блюдо с три фазана и дванадесет пъдпъдъка.
— Съобщете му — каза д’Артанян, — че тук е капитанлейтенантът на кралските мускетари.
Лакеят извика от учудване и изчезна. Мускетарят бавно тръгна след него. Влезе в приемната тъкмо когато леко побледнелият Пелисон се задаваше да види каква е работата. Д’Артанян се усмихна, желаейки да го успокои:
— Нищо неприятно, господин Пелисон. Просто трябва да получа една незначителна сума с чек.
Преданият приятел на Фуке взе капитана за ръка и го помъкна към залата, където внушителен брой хора бяха обкръжили седналия в меко кресло на средата суперинтендант. Тук бяха епикурейците, които неотдавна, по време на празненството във Во, правеха чест на дома, ума и богатството на Фуке. Весели и грижовни приятели, те не бягаха от своя покровител при наближаващата буря, въпреки заплахите от небето и въпреки трусовете те бяха тук, усмихнати, внимателни и верни в бедата, както бяха верни в щастието. Отляво на суперинтенданта седеше госпожа Дьо Белиер, отдясно — госпожа Фуке. Сякаш хвърляйки предизвикателство на законите на обществото, пренебрегвайки обикновеното приличие, двата ангела пазители на този човек се бяха събрали, за да го поддържат с удвоени усилия и преплетени ръце. Госпожа Дьо Белиер бледнееше, трепереше, пълна с уважение към госпожа Фуке, която, докосвайки с ръка мъжа си, с тревога гледаше към вратата, откъдето Пелисон трябваше да въведе д’Артанян.
Капитанът влезе. Отначало беше самата учтивост, но улавяйки с безпогрешния си инстинкт истинските чувства, които изпълваха тези хора, той започна да им се възхищава. Фуке се изправи:
— Простете, господин д’Артанян, ако ви приемам не както подобава, когато идват от името на краля.
Произнесе тези думи печално, но твърдо.
— Монсеньор — отвърна д’Артанян, — ако идвам от името на краля, то е за да получа двеста пистола по негов чек.
Уплашените лица на всички се проясниха. Фуке остана мрачен:
— Господине, вие също ли тръгвате за Нант?
— Не зная къде трябва да отида, монсеньор — усмихна се д’Артанян.
— Но, господин капитан — каза госпожа Фуке, — нали не заминавате тъй скоро, че да не можете да ни направите честта да вечеряте с нас?
— Госпожо, за мен това би било голяма чест, но аз така бързам, че си позволих просто да нахлуя и да ви прекъсна вечерята.
— Чекът ви ще изплатя в злато Фуке повика управителя и той веднага тръгна с чека, подаден му от д’Артанян.
— Не се безпокоя… Вие сте надеждна банка.
Върху побледнялото лице на Фуке се появи измъчена усмивка.
— Не се ли чувствате добре? — попита госпожа Дьо Белиер.
— Да не последва пристъп? — обърна се към него госпожа Фуке.
— Пристъп? — попита д’Артанян. — Нима сте болен, монсеньор?