— Добре, господине. Ще бъде изпълнено.
След минута Фуке извика при себе си Гурвил, който тръгна, съпроводен от напрегнатите погледи на всички. Накрая Фуке се появи пред гостите си. Лицето му от бледо беше станало сиво, променено до неузнаваемост. Той се движеше като призрак с протегнати напред ръце, с изсъхнала уста, като сянка, дошла да навести онези, които някога са били негови приятели. Суперинтендантът погледна Пелисон в очите, подпирайки се на госпожа Фуке, и стисна ледената ръка на маркиза Дьо Белиер.
— Но какво се е случило, Боже мой! — извикаха в хор останалите.
Фуке разтвори конвулсивно стиснатите пръсти на ръката си и от там изпадна хартия, която изплашеният Пелисон прихвана във въздуха.
Той прочете следното, написано от ръката на краля:
„Любезни и драги господин Фуке, предайте за сметка на нашите пари, намиращи се във Ваше разпореждане, седемстотин хиляди ливри, които са ни нужни днес във връзка със заминаването ни.
Знаейки, че здравето Ви е разклатено, ние молим Бога да възстанови Вашите сили и да не спира святото и безценно покровителство над Вас.
Людовик
Това писмо ще послужи за разписка.“
Шепот на ужас пробягна из залата.
— Какво ще правите? — извика Пелисон.
— Нищо, след като имам разписка… След като съм я взел, означава, че съм заплатил.
— Вие сте заплатили? — скочи госпожа Фуке. — Значи сме загубени!
— Без излишни приказки! — прекъсна я Пелисон. — След парите ще поискат живота! На коня, монсеньор, на коня!
— Оставете ни! — извикаха двете жени, овладени от мъка.
— Спасявайки себе си, вие спасявате нас! На коня!
— Но той едва се държи на крака! Вижте!…
— Монсеньор! Монсеньор! — извика Гурвил откъм стълбата. Съпровождах, както знаете, куриера с парите. Пристигайки в Пале Роял, видях мускетари да възсядат конете си.
Госпожа Фуке се втурна да поръча коне. Госпожа Дьо Белиер я настигна и я прегърна:
— Заради неговото спасение не показвайте тревогата си, госпожо.
Пелисон тръгна да се разпореди да впрягат. В това време Гурвил събираше в шапката си всичкото злато и сребро, което плачещите хора можаха да намерят в своите бедни джобове — последен дар, милостиня за бедняка. Суперинтендантът, наполовина носен, наполовина влачен от преданите си приятели, най-после седна в каретата. Пелисон държеше госпожа Фуке, която беше загубила съзнание. Госпожа Дьо Белиер се оказа по-силна и беше възнаградена стократно. Последната целувка на Фуке беше за нея. Пелисон обясни това внезапно тръгване с кралска заповед, викаща министъра в Нант.
Глава тридесет и шеста
В КАРЕТАТА НА КОЛБЕР
Както вярно беше видял Гурвил, мускетарите сядаха на седлата, за да последват капитана си. Д’Артанян, който не желаеше да ограничава действията си, повери бригадата на един от своите заместници, след което, яздейки на пощенски кон, заповяда на хората си да се движат възможно най-бързо. Но колкото и бързо да се движеха, те пак не можеха да го изпреварят.
Минавайки но улица Кроа дьо Пти Шан, той видя нещо, което го накара да се замисли. Видя Колбер да излиза от дома си и да се качва в очакващата го карета. В тази карета д’Артанян забеляза женски шапки и тъй като беше по природа любопитен, реши да види лицата под тези шапки. Жените бяха седнали една до друга и си шепнеха нещо, затова д’Артанян реши да ги раз гледа по-отблизо и тръгна с коня към каретата. Отиде толкова близо, че шпората му одраска една от стените й. Дамите извикаха изплашени, едната едва чуто, и по всичко личеше, че е млада, а другата започна да сипе такива проклятия, че от тона и речника й той разбра, че е поне на петдесет години. Шапките се разделиха. Под едната се оказа госпожа Ванел, а под другата — херцогиня Дьо Шеврьоз. Д’Артанян ги видя, преди те да го бяха забелязали, и докато той ги позна, те не успяха. Докато се смееха на страха си и си стискаха ръцете, той си каза: „Старата херцогиня очевидно не е придирчива в познанствата си. Тя ухажва любовницата на Колбер. Горкият Фуке! Това няма да му донесе нищо хубаво.“
Д’Артанян побърза да се отдалечи. Колбер седна в каретата и благородното трио се отправи по пътя към Венсанската гора. По пътя херцогинята остави госпожа Ванел при мъжа й и започна разговор по същество насаме с Колбер. Тя имаше неизчерпаем запас от теми и тъй като всяка беседа носеше зло някому, а за нея блага, то речите й бяха забавни за събеседника и не без изгода за нея. Тя разказа на Колбер какъв министър ще бъде и в какво нищожество ще се превърне Фуке. Обеща му, като стане суперинтендант на финансите, да го свърже с цялата стара аристокрация, а междувременно се интересуваше живо от Ла Валиер и влиянието й пред краля. Тя хвалеше Колбер, ругаеше го и го зашеметяваше с думи. Даде му ключ за толкова тайни, та той за момент реши, че си има работа със самия дявол. Херцогинята му доказа, че го държи толкова здраво в ръцете си, както предния ден държеше Фуке. Когато той наивно я попита защо така люто мрази суперинтенданта, тя му отвърна с въпрос: