— А защо вие сте изпълнен с ненавист към него?
— Госпожо, различните системи в политиката могат да доведат до разногласия. Струва ми се, че господин Фуке провежда политика, която е против интересите на короната.
— Аз не говоря за господин Фуке вече — прекъсна го тя. — Пътуването на краля до Нант ще докаже правотата на моите думи. За мен господин Фуке е свършен човек. За вас също. След завръщането си от Нант кралят, който само търси предлог, ще заяви, че щатите са се държали зле с него и са проявили прекалено скъперничество. Те ще отвърнат, че причината за това са обременителните данъци и че суперинтендантството ги е докарало до пълно разорение. Кралят ще обвини за всичко господин Фуке. Тогава… го чака немилост. Нима не сте съгласен с мен?
Колбер й хвърли поглед, който казваше: „Ако се ограничат с немилост, не вие ще сте причината за това.“
— Необходимо е — забърза се госпожа Дьо Шеврьоз, — необходимо е вашето начинание да бъде решено положително. Допускате ли след падането на Фуке някое трето лице да застане между вас и краля?
— Не разбирам какво искате да кажете.
— Ще разберете. Докъде се простира вашето честолюбие?
— Аз нямам такова.
— В такъв случай не беше необходимо да погубвате господин Фуке. Най-после, сваляте ли господин Фуке или не? Отговорете ми направо!
— Госпожо, аз не погубвам никого.
— Тогава не разбирам защо купихте от мен за толкова много пари писмата на Мазарини, засягащи господин Фуке, и ги предадохте на краля.
Поразеният Колбер погледна херцогинята недоумяващо:
— Аз още по-малко разбирам защо, като получихте от мен тези пари, сега ме упреквате.
— Ех, господине. Трябва да искаш нещо истински, дори когато предметът на желанията ти е недостижим — отвърна старата херцогиня.
— Там е работата — отвърна Колбер, смутен от тази груба логика.
— Значи не можете да постигнете вашите мечти? Кажете де!
— Признавам си, че не мога да отстраня известни влияния над краля.
— Влияния, защитаващи господин Фуке? Какви са те? Ще ви помогна. Ла Валиер.
— Съвсем незначително влияние. Ла Валиер не знае нищо и не притежава реална сила. Освен това някога господин Фуке я е ухажвал.
— Излиза, че защитавайки го, тя обвинява себе си. Има ли друго влияние? Може би кралицата майка.
— Нейно величество има слабост към господин Фуке, което е пагубно за сина й. Твърде често съм го изпитвал на гърба си. Съвсем неотдавна, във Во, тя попречи на краля да арестува господин Фуке.
— Всеки ден мненията се изменят, скъпи господин Колбер. Ако това неотдавна е било желание на кралицата, сега може би няма да е така… Причината за вас не е важна.
— Напротив, много е важна. Ако не се боях да предизвикам гнева на нейно величество, щях да действам с развързани ръце.
— Сигурно сте чули за тайната. Сега кралицата майка ненавижда всички, които са участвали в разкриването на тази тайна, и ми се струва, че господин Фуке влиза в числото на мразените от нея.
— В такъв случай мога да разчитам на помощта на кралица Ана?
— Току-що идвам от нея и тя ме увери в това. Има още нещо, което, бих могла да ви кажа. Познавате ли един от най-близките приятели на господин Фуке — господин Дербле, ванския епископ?
— Познавам го.
— Господин Дербле, който също е знаел за тази тайна, ще бъде безпощадно преследван от кралицата майка. Тя така ще го преследва, че и мъртъв да е, ще иска да получи главата му, за да е сигурна, че няма отново да заговори за тази тайна.
— Желание на кралица Ана ли е това?
— Заповед.
— Ще търсим господин Дербле. Ще го заловим.
— Ние знаем къде е той. В Бел-Ил, при господин Фуке. Не мислете, че е толкова просто — каза с насмешка херцогинята, — не обещавайте толкова лесно. Господин Дербле не е от тези, които можете да заловите, когато си поискате.
— Значи е метежник.
— О, господин Колбер, ние цял живот сме били метежници. Но както виждате, още не сме заловени, а напротив — залавяме други.
Колбер измери със злобен поглед старата херцогиня: