— Минаха тези времена, когато поданиците се сдобиваха с херцогство, воювайки с краля. Ако Дербле е заговорник, ще свърши на ешафода. Дали това ще се хареса на враговете му, за нас е безразлично.
Херцогинята се замисли над местоимението „нас“, излязло от устата на Колбер. Тя реши, че трябва да се съобразява с този човек. След като доби превъзходство над нея, Колбер реши да го запази:
— Вие се обръщате с молба да бъде арестуван господин Дербле?
— Аз? Аз нищо не искам от вас!
— Така си помислих. Но щом греша, да оставим всичко по реда си. Кралят още не си е казал думата. Впрочем този епископ не е толкова едър дивеч. Какво представлява той за краля? Не, аз няма да се занимавам с него.
Херцогинята започна да излива омразата си пред Колбер.
— Той е едър дивеч за жените — каза тя, — а кралицата майка е жена. Ако тя желае той да бъде арестуван, значи има основания за това. А отгоре на всичко господин Дербле е близък приятел на човека, който скоро ще бъде арестуван, нали така?
— Това няма никакво значение. Него ще го пощадят, ако не е враг на краля. Това не ви харесва… Вие бихте предпочели да го видите в тъмница… да речем… в Бастилията?
— Мисля, че тайната ще бъде погребана по-сигурно зад стените на Бастилията, отколкото зад стените на Бел-Ил.
— Ще поговоря с краля и той ще ми даде указания.
— Докато чакате указания, ванският епископ ще избяга. На негово място аз бих постъпила точно така.
— Да избяга? Но къде? Ако Европа не принадлежи на Франция, то поне се подчинява на нейната воля!
— Той винаги може да намери убежище. Явно е, че вие не знаете с кого си имате работа. Не познавате господин Дербле, не знаете кой е Арамис. Той е един от четиримата мускетари, които при покойния крал държаха в трепет кардинал Ришельо и по време на регенството причиниха толкова грижи на Мазарини!
— Но как ще избяга, след като не разполага със собствено кралство?…
— Повтарям ви, ако има нужда от кралство, той ще го има, ако вече не го притежава.
— След като намирате за толкова важно този метежник да не избяга, уверявам ви, че няма да ни се изплъзне.
— Бел-Ил е укрепен от самия него.
— Дори сам да го отбранява, ние ще обсадим острова и ще го заловим.
— Можете да бъдете уверен, господине, че готовността, с която се захващате да изпълните желанието на кралицата майка, ще я трогне дълбоко и вие ще получите своето възнаграждение. Какво да предам на кралицата относно вашите планове за този човек?
— Предайте, че след като го заловим, той ще бъде заточен в крепостта и тайната, която владее, няма да излезе от там.
— Превъзходно, господин Колбер, може да се каже, че от днес нашият съюз е здрав и аз съм на вашите услуги.
— Аз също съм на вашите услуги, госпожо. Но Дербле е испански шпионин, нали? Таен пратеник?
— По-високо…
— Почакайте… Крал Филип III е много набожен. Той… е негов духовник? Дявол да го вземе! — извика Колбер, забравяйки, че ругае пред високопоставена дама, приятелка на кралицата майка. — Какъв е той? Генерал на йезуитския орден?
— Струва ми се, че отгатнахте.
— Тогава този човек ще ни погуби, ако не го унищожим. И то бързо.
— Бях на същото мнение, но не се решавах да го кажа.
— Провървя ни, че е атакувал трона, а не нас самите.
— Запомнете, господин Колбер, господин Дербле никога не пада духом от неуспехите. Той няма да се успокои, докато не постигне своето. Ако е пропуснал възможността да си осигури покорен крал, то рано или късно ще се опита да създаде друг и мога да ви уверя, че вие няма да бъдете негов пръв министър.
— Мисля, госпожо — Колбер смръщи вежди, — че тъмницата ще реши въпроса, и то така, че ние с вас ще бъдем напълно удовлетворени.
Госпожа Дьо Шеврьоз се усмихна:
— Ако знаехте колко пъти Арамис е излизал от затвора!…
— Сега ще направим така, че повече да не излезе.
— Изглежда сте забравили думите ми. Забравяте, че Арамис е един от четиримата непобедими, от които се страхуваше самият Ришельо. Но тогава те нямаха това, с което разполагат сега. Оръжие, пари и опит.
— Тогава ще се откажем от гьмницата — Колбер прехапа устни. — Ще намерим място, от което да не могат да излязат дори непобедимите.
— На добър час, съюзнико! — отвърна херцогинята. — Вече е късно. Не е ли време да се връщаме?
— Ще се прибера с удоволствие, защото трябва да се приготвя за заминаването на негово величество.
— Към Париж! — извика на кочияша херцогинята. Каретата сви към предградието Сент-Антоан. По време на тази разходка беше сключен съюз, който обричаше на смърт последния приятел на Фуке, защитника на Бел-Ил, стария приятел на Мари Мишон и враг на херцогинята.