— А аз нищо не виждам — каза Гурвил.
— Скоро и вие ще видите, още няколко удара на веслата и между тях и нас ще останат двадесетина крачки.
Но това, което предсказваше морякът, не се случи. Вторият кораб направи същото, което по заповед на Фуке бе сторил първият. Вместо да се доближи до мнимите си приятели, той рязко спря насред реката.
Тъмен облак закри слънцето и Гурвил, който продължаваше да гледа, изведнъж се втурна към Фуке:
— Това е Колбер! Видях го!
— Колбер! — Повтори Фуке. — Нима е възможно?
— Твърдя, че е той и никой друг. Той също ме позна и се скри в каютата. Може би кралят го изпраща със заповед да се върнем.
— В такъв случай би се приближил. Какво ли иска? Не обичам неясните неща! Да отидем при него.
— Не правете това, монсеньор, там е пълно с въоръжени хора.
— Нима мислите, че ще ме арестува? Защо тогава не го прави?
Гурвил и Фуке решиха да потеглят отново, за да изяснят всичко. По даден знак от собственика гребците се заеха с греблата и корабчето се понесе бързо по реката. Не беше изминало и стотина метра, когато втората ладия се откъсна от мястото си. Състезанието трая през целия ден. Разстоянието между двата съда нито намаляваше, нито се увеличаваше.
Привечер Фуке реши да узнае намеренията на своя преследвач. Заповяда на гребците да се приближат до брега, сякаш искаше да дебаркира. Ладията на Колбер повтори маневрата му. Сякаш случайно там, където Фуке уж щеше да слезе на брега, един коняр от замъка Ланже водеше за поводите по разцъфналата крайбрежна ливада три коня. Изглежда хората от ладията на Колбер помислиха, че Фуке тръгва към конете, за да бяга, и четирима или петима човека с мускети скочиха на брега. Доволен, че принуди врага си да разкрие намеренията си, Фуке нареди плаването да продължи. Хората на Колбер се върнаха на своята ладия и надбягването между двете ладии продължи с нова сила. Фуке каза с пророчески глас:
— Е, Гурвил, излязох прав, това е нашата последна вечеря и аз съм пред гибел.
— Изходът от това състезание — възрази Гурвил — все пак остава неясен. Вие ще застанете пред генералните щати и ще покажете на всички какво представляват. Красноречието и талантът ви ще послужат като меч и щит и ще можете да се защитите, а може би и да победите. Бретонците съвсем не ви познават. Достатъчно е да се запознаят с вас и вие ще победите. О, Колбер трябва да бъде нащрек, неговата ладия може да се обърне толкова лесно, колкото и вашата. Двете се носят с голяма бързина, наистина неговата е доста по-бърза. Но ще видим коя първа ще претърпи корабокрушение.
Фуке взе ръката на Гурвил в своята:
— Приятелю мой, всичко е решено предварително. Да си спомним поговорката: „Който е начело, той печели.“ Впрочем Колбер изглежда няма желание да ни изпревари. Той е крайно предпазлив човек.
Двете ладии плаваха до самия Нант, наблюдавайки се една друга: Когато тази на Фуке се приближаваше към пристанището, Гурвил все още продължаваше да се надява, че ще им се удаде веднага да намерят подслон и да подготвят смяна на коне, в случай че се наложи да бягат. Но при самия пристан вторият кораб настигна първия и Колбер, слизайки на брега, приближи до Фуке и му се поклони с уважение. Този поклон беше толкова забележителен и изявата на уважение толкова подчертана, че около тях на крайбрежната се събра тълпа.
Фуке се овладя напълно. Разбираше, че в последните минути на своето величие има задължение към самия себе си и че не трябва да забравя никога за достойнството си. Считаше, че ако му е съдено да падне, трябва да падне от такава височина, че да премаже някой от враговете си. Приближавайки се към Колбер, сви очи презрително:
— Вие ли сте, господин Колбер?
— Искам да ви поздравя, монсеньор.
— Вие сте с дванадесет гребци? Какъв разкош, господин Колбер. Известно време бях склонен да мисля, че това е кралицата майка или самият крал.
— Монсеньор… — лицето на Колбер се покри с червенина.
— Това пътешествие няма да излезе евтино на оня, който плаща за него, господин интендант — произнесе Фуке. — Но в края на краищата вие сте тук и това е най-важното. Виждате, че въпреки моите осем гребци аз пристигнах преди вас.
Той се обърна с гръб към него, оставяйки го да се съмнява дали от втората ладия са забелязали всичко. В крайна сметка не достави на Колбер удоволствието да му покаже, че се страхува от него. Колбер, върху когото беше изсипано толкова презрение, въпреки това не се смути.
— Аз пристигнах малко по-късно, монсеньор — заяви той, — защото спирах всеки път, когато спирахте вие.
— Защо, господин Колбер? — Фуке се разгневи от тази дързост. — Защо, след като имахте повече хора, не ме изпреварихте?