— От уважение — каза интендантът и се поклони до земята.
Фуке седна в каретата, която неизвестно как и защо беше изпратил градът, и тръгна към кметството на Нант, съпроводен от голяма тълпа, която от няколко дни се събираше на площада в очакване на откриването на щатите. Едва Фуке се беше настанил в кметството, когато Гурвил тръгна из града с намерение да подготви коне за пътуването до Поатие и Ван, както и лодка за Пендьоф. Той вложи в тези приготовления толкова старание и благородство, обкръжи ги с такава тайна, че никога Фуке, измъчван от пристъп на треска, не е бил толкова близо до своето спасение, колкото в тези часове. Попречи му единственият рушител на човешките планове — случайността. През нощта из града се разнесе слух, че кралят идва с пощенски коне и щял да пристигне след десет или дванадесет часа. Събралите се граждани приветстваха със силни викове мускетарите, които току-що пристигнаха начело с господин д’Артанян. Бяха поставени на постовете си като почетен караул.
Тъй като беше възпитан човек, към десет часа вечерта д’Артанян, се яви при Фуке, за да му засвидетелства своето уважение. Министърът страдаше от пристъп на треска и се потеше, но намери сили да приеме д’Артанян и беше очарован от оказаната му чест, както ще види читателят от разговора между тях.
Глава тридесет и осма
ДРУЖЕСКИ СЪВЕТИ
Приближавайки се към леглото, където се мъчеше от треската Фуке, д’Артанян видя човек, който се е хванал за отиващия си живот, за тънката нишка на човешкото битие, толкова слабо и уязвимо за всички удари на съдбата. Суперинтендантът сърдечно го приветства.
— Как се чувствате след пътуването, монсеньор? — попита Д’Артанян.
— Както виждате, непрекъснато пия лекарства. Ще наложа на местното население контрибуция под формата на билкова отвара.
— Преди всичко трябва да се наспите, монсеньор.
— Скъпи господин д’Артанян, аз с удоволствие бих поспал… Но да не би и тук да сте, както преди в Париж, по заповед на краля?…
— За Бога, монсеньор, оставете краля на мира! Когато дойда по негова заповед, обещавам, няма да ви карам да се губите в догадки. Ще сложа ръка на шпагата си, както се полага по закон, и ще кажа с тържествен глас: „В името на краля вие сте арестуван!“
Фуке неволно трепна. Гласът на темпераментния гасконец беше толкова естествен и силен. Инсценировката на събитието беше почти така страшна, както и самото събитие.
— Обещавате ли да бъдете все така искрен към мен?
— Моята чест е гаранция! Но повярвайте, ние сме далеч от това… Наистина, вие сте много приятен човек въпреки изтощителната треска. Кралят не може и не трябва да позволява на никого да помрачава дълбоката му любов към вас.
— И господин Колбер ли ме обича така? — намръщи се Фуке.
— Не говоря за него. Той е изключение: действително не ви обича, но, дявол да го вземе, белката може да се спаси от змията, стига да поиска това.
— Честна дума, вие разговаряте с мен като с приятел и, кълна се в живота си, никога не съм срещал човек с вашия ум и с вашето сърце.
— Вие сте прекалено добър човек. Чакахте днешното утро, за да ме удостоите с този комплимент?
— Колко сме слепи понякога!
— Гласът ви пресипва, изпийте си лекарството, монсеньор… С искрено дружелюбие д’Артанян му протегна чашата с отварата. Фуке я взе от ръката му и благодари с ласкава усмивка.
— Такива неща се случват само с мен — каза мускетарят. — Прекарах около вас десет дълги години и то беше времето, когато боравехте с купища злато, изплащахте само пенсии по четири милиона на годината и никога не ме забелязвахте. Сега изведнъж откривате, че съществувам, откривате го в момента…
— На моето падение — прекъсна го Фуке. — Това е вярно, скъпи господин д’Артанян.
— Не съм казал такова нещо…
— Но го мислите, което е по-важно. Ако аз падна, повярвайте ми, денем и нощем ще си блъскам главата в стената и ще повтарям десетки пъти: „Безумец, безумец! Сляпо нищожество! Имал си подръка господин д’Артанян, а не си се възползвал от приятелството му! И не си го обогатил!“
— Вие преувеличавате моите достойнства и това ме кара да ви се възхищавам.
— Ето още един човек, който не споделя мнението на господин Колбер.
— Оставете този Колбер! Той е по-лош от пристъп на треска.
— Имам си причини за това. Ето чуйте. Фуке му разказа за преследването с корабчетата и за лицемерното поведение на финансовия интендант.
— Нима това не е истински знак за моята гибел?
— Вярно — д’Артанян стана сериозен, — и на такова ми мирише, както казваше понякога господин Дьо Тревил.