— Нима не е вярно, господин д’Артанян, че съм обречен? Нима не е вярно, че кралят ме доведе в Нант, за да ме отдалечи от Париж, където толкова хора са ми задължени, и освен това за да превземе Бел-Ил?
— Където се намира господин Дербле — добави капитанът. — Що се касае до мен, монсеньор, мога да ви уверя, че в мое присъствие кралят не е казал нито една враждебна дума за вас. Но истина е също така, че изпращайки ме тук, кралят нареди да не казвам нищо за това на господин Дьо Девър.
— Моя приятел.
— Да, монсеньор, на господин Дьо Девър — продължи мускетарят, очите на когото не говореха същото, което казваше устата. — Освен всичко кралят ми нареди да взема със себе си бригада от моите мускетари, което според мен е излишно, тъй като в страната е съвършено спокойно.
— Бригада? — Фуке се повдигна на лакът.
— Деветдесет и шест конници, монсеньор, колкото беше при арестуването на господин Дьо Шале, Дьо Сен Map и Монморанси. Освен това той даде цял поменик незначителни заповеди като тези: да се охранява замъкът, да се пази всяка врата, да не се допускат гвардейците на господин Дьо Девър да носят караулната служба. Господин Дьо Девър, вашият приятел…
— А за мен — възкликна Фуке — какви бяха заповедите му?
— За вас, монсеньор, нито дума.
— Господин д’Артанян, става дума за моята чест и може би за живота ми. Нали не ме мамите?
— Аз?…С каква цел? Нима нещо ви заплашва? Почакайте… Има и заповед за каретите и лодките… но тя не ви засяга. Това са обикновени полицейски мерки. Има заповед от Нант да не излизат нито коне, нито лодки без пропуск, подписан от самия крал. Тази заповед ще влезе в сила след пристигането му, така че, както виждате, тя няма ни най-малко отношение към вас. От това, че ви съобщавам съдържанието на получените заповеди, очевидно следва, че съм благоразположен към вас и че се стремя да ви докажа следното: нито една не е насочена непосредствено срещу вас. Нека повторим: специална и строга охрана на замъка, в който вие ще отседнете, нали така? Познавате ли този замък?… Ах, монсеньор, това си е истинска тъмница. Пълно отстраняване на господин Дьо Девър, който има честта да бъде ваш приятел… Постове при градските врати и на реката, но само след пристигането на краля… Знаете ли, господин Фуке, че ако вместо с вас, един от първите сановници на кралството, бях разговарял с човек с не толкова чиста съвест, аз щях да се компрометирам завинаги? Прекрасен случай за всеки, който иска да избяга! Нито полиция, нито охрана, нито някакви особени заповеди. Реката е свободна и пътят е открит в четирите посоки. Освен това господин д’Артанян е задължен да ви предостави своите коне, ако ги поискате от него! Всичко това трябва да ви успокои, скъпи господин Фуке. Кралят не би ми дал подобна свобода, ако имаше лоши намерения. Наистина, господин Фуке, искайте от мен всичко, каквото ви е нужно, аз съм на ваше разположение. Ще ми направите ли една-единствена услуга — да поздравите Арамис и Портос, в случай че тръгнете към Бел-Ил. Имате възможност да го направите без отлагане, незабавно, без да сваляте халата, който сте облекли.
С тези думи, съпроводени от нисък поклон, мускетарят, очите на когото продължаваха да излъчват благожелателност и съчувствие, излезе от стаята и изчезна. Още не беше стигнал до външната врата, когато Фуке, развълнуван докрай, дръпна звънеца и заповяда:
— Коне! Лодка!
Никой не отвърна. Суперинтендантът навлече без ничия помощ първата попаднала му дреха и разклати звънеца:
— Гурвил!… Гурвил!…
Най-после бледият и запъхтян Гурвил се показа.
— Да вървим! Да тръгваме веднага! — извика суперинтендантът.
— Твърде късно е! — изрече преданият приятел.
На площада пред замъка се чуха фанфари и барабани.
— Кралят пристига, монсеньор — каза Гурвил. — Осем часа по-рано, отколкото го очаквахме!
— Загинахме! — прошепна Фуке. — Добри ми д’Артанян, ти твърде късно ме предупреди.
Действително кралят влизаше в града. Скоро от укрепленията се чу топовен гърмеж, отговори му друг от кораба, който стоеше в реката. Фуке се намръщи, извика лакеите си и нареди да го облекат с парадните дрехи. От прозореца си той видя иззад спуснатите завеси събралата се тълпа и големия военен отряд, появил се необяснимо как веднага след своя господар. Кралят беше изпратен тържествено до замъка и Фуке забеляза как той слезе от коня при бариерата пред вратите и каза нещо на д’Артанян, който държеше стремето му. Когато кралят се скри под свода на вратите, д’Артанян тръгна към дома на Фуке, но толкова бавно, спирайки се толкова пъти, за да размени някоя дума с мускетарите, които стояха в шпалир пред стените на замъка, та можеше да се помисли, че брои крачките и секундите, преди да изпълни възложеното му поръчение.