— Господин Фуке, аз знам това, което знам…
— Ваше величество може да знае само това, което са ви разказали другите, а аз мълча, докато те говорят…
— За какво става дума? — Кралят бързаше да свърши по-скоро безкрайно неприятния за него разговор.
— Ще премина направо към фактите, ваше величество. Обвинявам известно лице, че то ме очерня в очите ви. Върху мен се хвърля лъжливо обвинение.
— Вижте какво, много говорим за това с вас…
— Ваше величество не желае да ми предостави възможност да се оправдая?
— Повтарям ви още веднъж, аз в нищо не ви обвинявам.
Фуке се отдръпна на крачка и направи полупоклон. „Без съмнение — помисли си — кралят вече е взел решение. Такова упорство проявява само онзи, който не иска да отстъпи. Сега да не вижда опасността може само слепият. Само глупакът не би се постарал да я избегне.“ Той запита:
— Ваше величество ме повика, за да ми даде някоя работа?
— Не, господин Фуке. За да ви дам съвет.
— Внимателно слушам ваше величество.
— Починете си, господин Фуке, запазете силите си, сесията на щатите няма да бъде продължителна и когато моите секретари я закрият, искам поне две седмици във Франция да не се говори за работа.
— Кралят няма ли какво да съобщи относно това събиране на щатите? На мен, суперинтенданта на финансите?
— Не, господин Фуке, и си починете, моля. Това е всичко, което имам да ви кажа.
Фуке прехапа устни и наведе глава. Безпокойството му се предаде и на краля.
— Не сте ли доволен от предстоящата почивка, господин Фуке?
— Ваше величество, не съм свикнал да си почивам.
— Но вие сте болен и трябва да се лекувате.
— Ваше величество, говорехте за речта, която ми предстои утре…
Кралят не отговори. Този внезапен въпрос го беше объркал. „Ако сега проявя страх — помисли си Фуке, — аз съм свършен. Ако първата дума е сурова, ако той се разсърди или ако даде вид, че се сърди, как ще се измъкна? Ще действаме ли, както каза Гурвил?“
— След като ваше величество е толкова милостив, че се грижи за моето здраве и ме освобождава от всякаква работа, нека ме освободи от утрешния съвет. Ще се възползвам от този ден, за да полежа в леглото, и ще помоля ваше величество да ми предостави собствения си лекар, за да опитам действието на още едно лекарство с надеждата, че ще се преборя с тази проклета треска.
— Така да бъде, господин Фуке. За утре ще получите отпуск и ще ви бъде изпратен лекар, за да се поправите.
— Благодаря ви, ваше величество! Ще имам ли щастието да ви видя при себе си в Бел-Ил?
Лицето на краля отново почервеня.
— Забелязахте ли — каза той, опитвайки се да се усмихне, — че вие казахте „при себе си в Бел-Ил“?
— Да, ваше величество.
— Значи забравихте — продължи кралят със същия шеговит тон, — че ми подарихте Бел-Ил.
— Вярно, ваше величество, но вие не приехте моя подарък, затова ще се отправим нататък, да ви въведа във владение.
— Съгласен съм.
— Това ще отговаря на вашите и на моите намерения и аз не мога да изразя колко съм щастлив да видя, че всички войски на краля са дошли тук от Париж, за да вземат участие във въвеждането на ваше величество във владение на острова.
Кралят измънка, че взел мускетарите не само за това.
— О, аз съм уверен в това — каза бързо Фуке. — Ваше величесто много добре знае, че кралят може да влезе там съвършено сам с пръчка в ръка и всички укрепления на Бел-Ил веднага ще паднат.
— Дявол да го вземе! Аз не искам да падат тези прекрасни укрепления, които струват толкова скъпо. Не, нека служат против холандците и англичаните. Но вие за нищо на света не можете да отгатнете какво искам да видя в Бел-Ил, господин Фуке. Искам да видя красивите селянки — жени и девойки, които толкова хубаво танцуват и са толкова съблазнителни в своите червени поли!
— Когато пожелаете, ваше величество, ще ви ги покажа.
— Имате ли средство за придвижване? Това може да стане още утре.
Суперинтендантът почувства в тези думи клопка, която обаче не беше добре замаскирана, и затова отвърна:
— Не, ваше величество, не знаех за вашите желания и че вие толкова бързате да отидете в Бел-Ил, затова нищо не съм предвидил.
— Но вие разполагате с кораби?
— Аз имам пет, един е в Порт, а другите са в Пендьоф и за да се доберем до тях или да ги докараме в Нант, ни трябват най-малко двадесет и четири часа. Трябва ли да изпратя за тях куриер?
— Почакайте да ви мине треската. Почакайте до утре.
— Да, вярно… кой знае дали утре няма да възникнат стотици нови планове — отвърна Фуке, който вече ни най-малко не се съмняваше в своята участ.