— Това засяга само мен. Всеки има своя занаят, ваше величество. Моля ви само да помислите още веднъж. Наистина ли давате разпореждане да се арестува господин Фуке, ваше величество?
— Да, хиляди пъти да!
— Тогава напишете заповед.
— Ето я. Вземете я.
Д’Артанян прочете връчения му документ, поклони се и излезе. От терасата видя Гурвил, който с доволен вид вървеше към дома на Фуке.
Глава четиридесета
БЕЛИЯТ КОН И ВРАНИЯТ КОН
„Странно — каза си капитанът, — Гурвил е весел и ходи по улиците, сякаш нищо не се е случило, макар че е почти уверен, че Фуке е пряко застрашен. А може да се каже, и то с пълна увереност, че същият този Гурвил бе предупредил Фуке с онази бележка, която суперинтендантът скъса на парчета и хвърли от терасата. Гурвил потрива ръце. Това означава, че е извършил нещо доста ловко. Но откъде идва той? От улица Озербър. А накъде води тази улица?“
Над покривите на нантските къщи, тъй като замъкът се възвисяваше над тях, д’Артанян проследи с поглед очертанията на улицата, сякаш пред него се намираше планът на града. Само че вместо мъртва, плоска, няма и глуха хартия пред неговия поглед се откриваше жива, релефна карта, пълна с движение, викове и сенки, хвърляни от хора и предмети.
Зад очертанията на града се разстилаха зелените поля покрай Лоара и изглеждаше, че те бягат към обагрения хоризонт, изпъстрени с лазурна вода и с черно-зелените петна на обилните по тези места блата. Веднага след вратите на Нант към планините се виждаха два бели пътя, които се разделяха и напомняха пръстите на гигантска ръка. Д’Артанян, който обхвана, минавайки по терасата, тази панорама, от пръв поглед забеляза, че улица Озербър стига до самите врати, от които започва един от откритите от него два пътя. Още една крачка и той, напускайки терасата и влизайки в кулата, щеше да започне да слиза по стълбата, за да се качи в каретата с решетките и да тръгне към дома на Фуке.
Но съдбата беше решила в последния момент, преди д’Артанян да се спусне долу, вниманието му да бъде привлечено от движеща се точка по този път, която бързо се отдалечаваше от града.
„Какво е това? — запита се мускетарят. — Бягащ, откъснал се от въжето кон? Но как препуска той, дявол да го вземе!“
Точката се отдели от белия път и тръгна през обраслите с люцерна полета.
„Белият кон — продължаваше мисълта си капитанът, забелязвайки, че на тъмния фон тази точка изглежда светла и дори блестяща, — носи на гърба си конник. Сигурно е някой нехранимайко — хлапак, чийто кон е ожаднял и сега лети към водопоя право през полето.“
Спускайки се по стълбата, д’Артанян вече беше забравил тези бързи и случайни мисли, родени в главата му от непосредствените зрителни впечатления. Няколко парчета хартия лежаха върху почернелите стъпала, откроявайки се със своята белота.
„Ето я записката, разкъсана от нещастния Фуке. Бедният! Той довери своята тайна на вятъра, а вятърът не иска да я приеме и я дава на краля. Съдбата, бедни ми Фуке, решително е против теб. Твоята карта е бита. Звездата на Людовик XIV явно затъмнява твоята. Как може белката да се мери със змията по сила и ловкост!“
Слизайки, д’Артанян вдигна едно от тези парчета. „Бисерният почерк на Гурвил! — каза си той. — Не съм сбъркал.“ Той прочете думата „кон“. Вдигна още едно парче, на което нямаше нито една буква. Още едно и още едно… Най-после намери късче хартия с думата „бял“.
„Бял кон — повтори на ума си като дете, което се учи да чете. Белият кон!“
Д’Артанян избухна като шепа барут, който, изгаряйки, заема пространство, стократно надвишаващо първоначалния му обем, изтича на терасата, тласкан от подозрения. Белият кон все така се носеше към Лоара, над която, размивайки се в мъглата, едва се виждаше малко като прашинка, поклащащо се платно на кораб.
„О — каза си мускетарят, — има само един беглец, който може да препуска толкова бързо през нивите. Само финансистът Фуке може да препуска посред бял ден на бял кон… Само господарят на Бел-Ил може да препуска към морето, когато съществуват такива гъсти гори…“
Единствено обаче д’Артанян в целия свят можеше да настигне Фуке, който имаше предимство около половин час и след по-малко от час щеше да стигне до своя кораб.
Мускетарят бързо изтича по стълбата, заповяда каретата с железните решетки веднага да бъде закарана в гората зад града.
После избра най-добрия си бегач, метна се на гърба му и се понесе като вихър по улица Озербър. Д’Артанян не пое по пътя, по който препускаше Фуке, а по другия, който минаваше покрай самата Лоара, уверен, че ще спечели в крайна сметка поне десет минути и ще настигне беглеца, който от своя страна не очакваше преследвач там, където се пресичаха двата пътя. Бързото препускане разпалваше преследвача и го възбуждаше като по време на лов или на война, доведе го до това сам да не може да се познае — бе вече свиреп, почти кръвожаден.