Той препускаше и препускаше, а все още не виждаше белия кон с неговия ездач. Безпокойството му растеше и го завладяваше неудържим бяс. Усъмни се в себе си и беше готов да предположи, че Фуке се е възползвал от някакъв подземен път или че е сменил белия кон с някой от онези знаменити врани жребци, бързи като вятъра, на които той толкова често се любуваше в Сен-Манде, завиждайки на тяхната сила и лекота.
В тези минути, когато вятърът духаше право в лицето му, така че в очите се появяваха сълзи, когато седлото гореше под него, когато конят, изранен от шпорите, хриптеше от болка и изхвърляше с копитата си облаци от пясък и камъчета, д’Артанян се изправяше на стремето и като не виждаше белия кон нито във водата, нито под дърветата, започваше да го търси като безумен във въздуха. Струваше му се, че полудява. Завладян от жаждата на всяка цена да настигне беглеца, той започваше да мечтае за крилата на Дедал, които го бяха спасили от Критския затвор.
Глух стон се откъсна от устата на мускетаря. Той си повтаряше, завладян от страх, че ще се окаже измамен: „Гурвил ме е измамил! Мене!… Ще кажат, че старея, ще кажат, че съм дал възможност на Фуке да избяга и за това съм получил от него един милион.“
Той отново заби шпори в хълбоците на своя жребец. Сега изминаваше една левга за две минути. Изведнъж в края на едно пасище, зад дърветата, зърна нещо бяло. Ту се мяркаше, ту отново изчезваше и накрая на едно място, което беше малко по-високо от заобикалящата го местност, то се показа ясно.
Д’Артанян затрепери от радост, но веднага се успокои. Избърса потта, която струеше от челото му, отпусна колене, от което конят му въздъхна по-свободно. Едва сега огледа пътя и определи своето положение спрямо беглеца. Суперинтендантът беше окончателно измъчил своя прекрасен кон, гонейки го през цялото време през оранта. Той беше почувствал необходимост да се добере до по-твърда почва и препускаше направо по пътя. Д’Артанян трябваше да се придвижи напред по склона на хълма, който рязко се спускаше към Лоара и го скриваше от погледа на Фуке. По този начин искаше да се озове зад суперинтенданта веднага след като той излезе на големия път. Там щеше да започне истинското надбягване. Там щеше да започне борбата.
Д’Артанян даде възможност на своя кон да си поеме въздух. Забеляза, че суперинтендантът също дава почивка на своя кон. Но и двамата бързаха прекалено, за да запазят за дълго тази скорост. Стигнал по-твърда земя, белият кон полетя като стрела. Д’Артанян отпусна поводите и неговият вран кон препусна. Сега те се носеха по пътя един след друг. Тропотът на конете и ехото, родено от него, се сливаха и образуваха неясен тътен. Фуке все още не беше забелязал д’Артанян.
Но когато той излетя изпод надвисналия над пътя насип, до неговия слух отчетливо стигна раздаващото се зад гърба му ехо — тропотът от копитата на врания кон ехтеше като гръмотевица.
Фуке се обърна. На сто крачки зад него, наведен към шията на своя жребец, препускаше неговият враг. Не можеше да има съмнение — червено наметало, бял кръст — мускетар. Фуке отпусна поводите и белият му кон се втурна напред, като увеличи разстоянието между него и преследвача с още десетина крачки.
„Внимание — помисли си мускетарят, — конят на Фуке не е обикновен! Дръж се, капитане!“ Той започна да изучава с острия си поглед телосложението и препускането на белия кон. Виждаше пред себе си заоблените хълбоци, неголямата стърчаща опашка, тънките, но здрави като сплетени от стоманени въжета крака, както и копитата — по-твърди и от мрамор. Д’Артанян пришпори своя жребец, но разстоянието между него и Фуке не намаляваше. Капитанът се ослуша. Белият жребец дишаше равномерно, докато летеше като стрела, цепейки с гърди потоците насрещен въздух. Враният кон, напротив, започна да хрипти. Не му достигаше въздух.
„Ще уморя коня, но ще настигна Фуке“ — капитанът на мускетарите започна да къса с мундщука бърните на измъченото животно и да боде с шпори окървавените му и без това хълбоци. Побеснелият от болка кон започна да настига Фуке. Сега д’Артанян се оказа на разстояние един пистолетен изстрел от него.
„Дръж се — си каза мускетарят, — дръж се! Още малко и белият кон ще се измори. Но и конят да издържи, конникът няма да устои.“
Ала и конят, и ездачът продължаваха това невероятно състезание. Те се бяха слели един с друг, представляваха едно цяло. Разстоянието между него и Фуке отново започна да се увеличава.