— Действах за благото на моя крал — каза Колбер с развълнуван глас. — Много ми е тъжно, че такова враждебно отношение срещам от човек, който е офицер на негово величество, още повече, че съм лишен от възможността да отмъстя за себе си от уважение към краля.
— Уважение към краля! — извика д’Артанян с пламнали от гняв очи. — Уважението към краля се състои преди всичко в това да внушиш уважение към неговата власт, да внушиш любов към неговата свещена особа. Всеки представител на държавната власт я олицетворява и когато хората проклинат наказващата ги десница, Бог упреква за това десницата на самия крал, разбирате ли? Трябва ли войникът със загрубяла душа от четиридесетгодишна служба, свикнал с кръв и рани, да ви чете такава проповед, господине? Трябва ли милосърдието да бъде на моя страна, а свирепостта на ваша? Вие сте заповядали да арестуват, да завържат, да затворят в тъмница хора, които са абсолютно невинни!
— Може би това са съучастници на господин Фуке — започна Колбер.
— Кой ви е казал, че съществуват съучастници, кой ви е казал, най-после, че той действително е виновен в нещо? Това е известно само на краля и само неговият съд е праведен съд. Когато той каже: „Арестувайте и затворете в тъмницата този и този“, тогава вие послушно ще изпълните неговата заповед. Не ми говорете за вашето уважение към краля и се пазете, ако във вашите думи има някаква заплаха, тъй като кралят няма да допусне лоши слуги да заплашват тези, които безупречно служат на негово величество. И ако — не дай си Боже! — моят господар не оценява своите слуги по достойнство, аз сам бих съумял да внуша уважение към себе си.
С тези думи д’Артанян зае своята горда поза: очите му горяха с мрачен огън, ръката беше легнала върху ефеса на шпагата, устните трепереха трескаво. Той представяше своя гняв по-яростно, отколкото беше в действителност. Униженият и разкъсван от бяс Колбер се поклони на краля, сякаш искаше от него разрешение да се отдалечи. Людовик, у когото се бореха оскърбената гордост и любопитството, все още се колебаеше на чия страна да застане. Д’Артанян забеляза, че кралят е в нерешителност. Не биваше да се бави, това беше груба грешка. Трябваше да възтържествува над Колбер и единственото средство да постигне това беше да засегне силно краля, за да не му остави друга възможност освен една: да избере един от двамата съперници.
Д’Артанян последва примера на Колбер и също се поклони. Но Людовик бързаше да получи точни сведения за ареста на суперинтенданта на финансите, за ареста на този, пред когото преди време трепереше от страх, и той разбра, че възмущението на д’Артанян ще отдалечи поне с четвърт час разказа за тези събития, които толкова му се искаше да узнае. Като забрави за Колбер, който не можеше да му съобщи нищо интересно, предпочете да задържи при себе си капитана на своите мускетари.
— Разкажете ми по-добре за изпълнението на възложената ви задача и едва сетне ще ви разреша да си починете.
Д’Артанян, който беше на прага на кралския кабинет, чу думите на краля и се върна, докато Колбер беше принуден да си тръгне. Лицето на интенданта беше станало лилаво, а черните му зли очи блестяха под гъстите вежди. Той забърза, поклони се пред краля, а минавайки пред д’Артанян, наполовина се изправи и излезе смъртно обиден.
Д’Артанян незабавно смекчи тона:
— Ваше величество, вие сте млад крал. По утринта един човек познава дали денят ще бъде хубав. Какво ще мислят за вашето бъдещо царуване народите, поставени от Божията милост под властта на ваше величество, ако видят, че между себе си и тях вие поставяте злобни и жестоки министри? Но да поговорим за мен, ваше величество, да прекратим разговора, който ви се струва може би безполезен, а може би и неприличен. Да поговорим за мен. Аз арестувах господин Фуке.
— Вие загубихте за това твърде много време — жлъчно каза кралят.
Д’Артанян го изгледа.
— Виждам, че употребих неподходящ израз. Казах, че съм арестувал господин Фуке, когато трябваше да кажа, че самият аз бях негов пленник. Това е голата истина: аз бях пленник на господин Фуке.
Този път Людовик XIV се учуди. Д’Артанян веднага разбра какво става в душата на краля. Той не му остави време за въпроси. Разказа със своето красноречие и поетичен жар за бягството на Фуке, за преследването, за бясната надпревара и накрая за нямащото равно на себе си благородство на суперинтенданта, който можеше десетки пъти да избяга, който можеше поне двадесет пъти да го убие, но който въпреки всичко предпочете затвора или нещо по-лошо, за да не унижи този, който се срамуваше да му отнеме свободата.