Докато капитанът говореше, кралят се вълнуваше все повече и повече. Той жадно ловеше всяка дума, произнесена от д’Артанян, потрепвайки с ноктите на конвулсивно стиснатите една в друга ръце.
— От това е очевидно, поне аз така мисля, че човек, който се държи по този начин, е безусловно честен и не може да бъде враг на краля. Това е твърдото ми убеждение и аз го повтарям пред вас, моя господар. Аз знам, че кралят ще отвърне на това: „държавна необходимост“, и аз предварително се прекланям пред неговите думи. Е, какво пък! В моите очи това също е причина за най-голямо уважение. Аз съм войник, получих заповед и тя е изпълнена, наистина, против моята воля, но е изпълнена. Аз млъквам.
— Къде е сега господин Фуке? — попита Людовик след минута мълчание.
— Господин Фуке, господарю, се намира в желязна клетка, приготвена за него от господин Колбер, и пътува, теглен от четири силни коня, по пътя за Анжер.
— Защо не тръгнахте с него? Защо го изоставихте посред път?
— Защото ваше величество не ми е заповядал да пътувам за Анжер. Най-доброто доказателство за правдивостта на тези думи е това, че вие вече сте ме търсили… Имам още едно основание. Докато съм с него, господин Фуке никога не би направил опит да избяга.
— Какво следва от това?
— Ваше величество трябва да разбере и сигурно разбира, че най-пламенното ми желание е да узная, че господин Фуке е на свобода. Аз намерих най-глупавия сержант, когото можах да открия сред моите мускетари, като му поръчах да охранява затворника. Направих това, за да му дам възможност да избяга.
— Вие сте полудял, д’Артанян! — кралят скръсти ръце на гърдите си; — Можете ли да говорите на глас такива неща и дори да имате нещастието да си ги помислите?
— Ваше величество, аз съм дълбоко убеден, че вие не очаквате от мен враждебност по отношение на господин Фуке след всичко, което е направил за мен и за вас. Не ме карайте да държа господин Фуке под ключ, ако твърдо желаете той да бъде затворен и занапред. Колкото и здрава да бъде клетката, птичката, все едно, ще намери начин да излети от нея.
— Учудвам се — каза мрачно кралят — как вие не подкрепихте този, когото господин Фуке искаше да постави на моя трон. Тогава щяхте да разполагате с всичко, което толкова жадувате: привързаност и благодарност. На служба при мен обаче вие ще трябва да имате работа с вашия господар и повелител, господине.
— Ако господин Фуке не беше дошъл да ви освободи от Бастилията — отвърна с твърд глас д’Артанян, — само един човек щеше да направи това и този човек щях да съм аз, ваше величество. Вие прекрасно знаете това.
Кралят се осъзна. Слушайки д’Артанян, той си спомни за миналото, как стоеше зад завесата на неговия креват — това беше в Пале Роял, когато парижкият народ, воден от кардинал Дьо Рец, беше дошъл да се убеди, че кралят е в двореца. Д’Артанян, който му махаше с ръка от каретата на път за църквата „Света Богородица“ при тръгването от Париж. Войникът, който го напусна в Блоа. Лейтенантът, когото той отново повика, когато смъртта на Мазарини даде в ръцете му цялата власт. Човекът, който неизменно беше честен, предан и смел.
Людовик се приближи до вратата и извика при себе си Колбер. Той беше в коридора, където работеха секретарите, и веднага се отзова на повикването.
— Колбер, направихте ли обиск у господин Фуке?
— Да, ваше величество.
— Какви са резултатите?
— Господин Дьо Роншер, изпратен с вашите мускетари, господарю, ми предаде всички документи — отвърна Колбер.
— Ще се запозная с тях… А сега ми дайте ръката си.
— Моята ръка, ваше величество.
— Аз ще я поставя в ръката на кавалера д’Артанян. Нали вие, д’Артанян — обърна се кралят с ласкава усмивка към своя изпитан войник, който, виждайки своя неприятел, отново бе приел надменен вид, — вие всъщност не познавате този човек, запознайте се с него.
Посочи му Колбер.
— Той беше посредствен слуга във второстепенни роли, но той ще бъде велик човек, ако аз му дам достатъчно високо положение.
— Ваше величество — промълви Колбер, който беше зашеметен от удоволствие и страх пред очакващото го бъдеще.
— Разбирам защо е било така досега — прошепна д’Артанян на ухото на краля, — той е завиждал.
— Именно, а завистта го сковаваше, как би могъл да разпери крила!
— От днес той ще бъде крилата змия — изломоти мускетарят.
Но Колбер, който в този момент се приближаваше към него, вече имаше съвсем друго лице и то никак не приличаше на познатото на капитана. Видя му се добро, меко, с човешки черти, а в очите му светеше такъв благороден ум, че д’Артанян, който отлично се ориентираше в човешките лица, беше смутен и почти разколебан в неотдавнашните си предубеждения. Колбер му стисна ръката: