След четвърт час капитанът получи заповед, която му предписваше в случай на съпротива да срине до основи крепостта Бел-Ил. С тази заповед му се даваше право да екзекутира местните жители и бегълците, укрили се в крепостта. Нареждаше се да не пусне да излезе от нея който и да било жител.
„Колбер беше прав — помисли д’Артанян. — Маршалският жезъл би струвал живота на моите приятели. Само че тук забравят, че те не са по-глупави от птиците и няма да чакат ръката на птицелова, за да изправят криле и да отлетят. А тази ръка аз толкова добре ще им покажа, че те ще имат достатъчно време да я видят. Бедният Портос! Бедният Арамис! Не, моята слава няма да ви струва нито едно перце.“
Вземайки това решение, д’Артанян събра войските на краля, натовари ги на кораби в Пендьоф и без да губи нито минута, вдигна котва и заплава с вдигнати и пълни с вятър платна.
Глава четиридесет и втора
БЕЛ-ИЛ АН МЕР
На края на вълнолома, върху който яростно налиташе вечерният прибой, се разхождаха, хванати за ръце, двама души. Те разговаряха оживено и жива душа не можеше да чуе техните думи, които поривът на вятъра отнасяше една след друга с бялата пяна от гребена на вълните. Току-що слънцето се беше потопило в безкрайния простор на океана и сега приличаше на гигантска, излъчваща виолетова жар пещ. От време на време един от двамата се обръщаше с мрачно безпокойство на изток и сякаш разговаряше с пустинното море. Другият се вглеждаше в лицето на своя спътник и като че ли се опитваше да разгадае неговите мисли. После безмълвно, връхлетени от мрачни мисли, двамата продължаваха разходката си.
Естествено, всички вече са познали тези двама души — Портос и Арамис, преследвани от закона и укрили се в Бел-Ил след крушението на надеждите и великия план на господин Дербле.
— Каквото и да казвате, скъпи ми Арамис, — повтаряше Портос, вдъхвайки дълбоко соления въздух и напълвайки с него могъщите си бели дробове, — каквото и да казва, все пак изчезването на всички рибарски лодки, които излязоха от тук през последните два дни, е нещо съвсем необичайно. В морето нямаше буря. Времето беше спокойно. Но дори и да имаше буря, не биха могли да потънат всички наши лодки. Поне една би останала невредима. Повтарям ви, това е много странно. Подобно изчезване на лодките прекалено ме безпокои.
— Прав сте, приятелю мой Портос, без съмнение сте прав.
— Освен това — добави Портос, чиято мисъл се съживи, след като ванският епископ се съгласи с неговата забележка, — едно нещо привлича вниманието ми: ако тези лодки бяха потънали, то на брега щяха да бъдат изхвърлени парчета от тях или някакви вещи на загиналите. А нищо такова не е намерено. Обърнахте ли внимание, че двете останали на острова платноходки, които изпратих, за да потърсят другите…
Арамис внезапно прекъсна своя събеседник. Извика, съпровождайки възклицанието си с толкова рязко движение, че на Портос му секна дъхът.
— Какво казахте, Портос? Какво? Изпратили сте двата платнохода?
— Да търсят останалите, естествено — повтори простодушно Портос.
— Нещастнико! Какво сте направили! Сега сме загинали! — възкликна епископът.
— Загинали?… Какво?… Защо загинали, отговорете ми, Арамис!
Арамис прехапа устни.
— Нищо, нищо. Простете, исках да кажа, че ако ни беше дошло наум да направим разходка по море, то сега вече не можем да осъществим това желание.
— Това ли ви измъчва! Голяма работа! Що се отнася до мен, ни най-малко не съжалявам. Не съжалявам за развлеченията на Бел-Ил, каквито и да са те, а за Пиерфон, за Брасие, за Балони, за скъпата ми Франция. Тук не е Франция, драги мой, и аз самият не знам какво е това. Мога да ви кажа напълно откровено и вие от приятелство ще ми простите тази откровеност, заявявам ви, че в Бел-Ил се чувствам много нещастен. Да, много нещастен.
— Мили приятелю — едва чуто въздъхна Арамис, — ето защо е печално, че сте изпратили останалите ни платноходки да търсят изчезналите преди две денонощия лодки. Ако не бяхте ги изпратили, ние щяхме да заминем.
— Да заминем? А какво ще стане със заповедта, Арамис?
— Каква заповед?
— Дявол да го вземе! Заповедта, за която постоянно ми говорите и която по всеки повод ми напомняте: ние трябва да охраняваме Бел-Ил от възможно нападение на узурпатора. Вие прекрасно знаете за коя заповед говоря.
— Вярно — прошепна Арамис.
— Както виждате, не можем да заминем от тук и това, че съм изпратил платноходките да търсят изчезналите, не може да ни навреди.
Арамис замълча и неговият блуждаещ поглед, остър като погледа на летяща във въздуха чайка, дълго обхожда морето, вглеждайки се в пространството и стремейки се да проникне отвъд хоризонта.