— Освен това, Арамис — продължи Портос, като упорито се връщаше към мисълта си, която епископът сметна за правилна, — не ми давате никакви обяснения къде биха могли да изчезнат тези нещастни лодки. А мен, където и да отида, навсякъде ме обсаждат вопли и стонове. Като виждат, че майките им са отчаяни, децата също започват да мрънкат, сякаш някой може да им върне бащите. Какви са все пак вашите предположения и какво трябва да казвам на тези нещастници?
— Можем да предполагаме всичко, Портос, но най-добре мълчете.
Този отговор не задоволи Портос. Той се обърна и измърмори нещо, за да излее своето недоволство. Арамис прекъсна гневната му тирада:
— Спомняте ли си, приятелю, щастливите дни на нашата младост, когато бяхме доблестни и силни, вие, аз и онези двамата, които сега са далеч от нас? Помните ли, мой мили Портос, че ако искахме да се върнем във Франция, тази солена вода не би могла да бъде препятствие за нас?
— О — забеляза Портос, — това все пак са шест левги.
— Ако видите, че се хвана за първата попаднала ми дъска, бихте ли останали на брега?
— Не, кълна се, Арамис! Но коя дъска ще ме удържи сега? Владетелят на имението Брасие се усмихна гордо, като огледа своите мощни, закръглени форми.
— А вие, Арамис, няма ли да признаете с ръка на сърце, че скучаете в Бел-Ил? Нима не бихте предпочели удобствата, които ви предлага вашият дом, епископският дворец във Ван? Хайде, признайте си!
— Не — каза Арамис, но не посмя да погледне Портос в очите.
— Е, добре, в такъв случай ще останем тук — тежка въздишка се откъсна от могъщата гръд на приятеля му. — Щом е така, ще останем тук. Обаче ако ви дойде наум някаква окончателна, твърда мисъл, говоря за мисълта да се върнем във Франция, въпреки липсата на лодка…
— Забелязахте ли още едно странно нещо — прекъсна го Арамис, — откакто лодките ни изчезнаха, през последните две денонощия на острова не е пристанал нито един шлеп.
— Да, прав сте, разбира се. Аз също забелязах това, нали всеки ден пристигаха тук десетки лодки и шлепове.
— Трябва добре да се осведомим — каза Арамис, като помълча. — Дори ако трябва да построя сал… но най-добре да почакаме още.
Арамис започна да ходи напред-назад, като се опитваше да скрие все по-нарастващата си тревога.
Портос, който се умори да следи движенията на своя приятел, доверчивият и спокоен Портос, който не знаеше нищо за причините на това огромно вълнение, което се проявяваше само външно, спря Арамис:
— Да седнем на този камък. Да седнем и моля ви, моля ви по най-решителен начин, да ми обясните, за да разбера добре какво правим всъщност тук?
— Портос… — започна смутеният Арамис.
— Аз знам, че мнимият крал е искал да свали от трона истинския. Вие ми разказахте и това го разбирам. Знам, че мнимият крал се е канел да продаде Бел-Ил на англичаните. Това също е ясно. Знам, че ние като инженери и военачалници трябваше бързо да пристигнем тук, за да възглавим работите по укрепването и да поемем командването на десетте роти, които се издържат от господин Фуке и се намират в негово подчинение. С други думи, десетте роти на неговия зет. Дотук всичко е ясно.
Арамис скочи. Приличаше на лъв, когато го дразни муха. Портос го задържа за ръката.
— Но колкото и да напрягам ума си, колкото и да мисля, не мога да разбера защо вместо да ни пратят войска, вместо да ни поддържат, като ни пратят хора, оръжие и провизии, те ни оставят без лодки, а Бел-Ил — без снабдяване и без помощ? Защо прекъсват всякаква връзка с нас? Отговорете ми, Арамис, или преди да ми отговорите, ме изслушайте какво мисля и какво чувствам. Аз мисля, или съм си въобразил, че във Франция са станали големи събития. Цяла нощ съм сънувал Фуке, присънваха ми се мъртви риби, разбити яйца и разхвърляни бедни стаи. Лоши сънища, Дербле, предвещават беда!
— Портос, какво е това там? — прекъсна го Арамис, като стана бързо и посочи на приятеля си черна точка на хоризонта.
— Кораб! — зарадва се Портос. — Да, това е кораб. Най-после ще получим известия!
— Втори! — извика епископът, като видя нови мачти. — Два, три, четири…
— Пет! — извика Портос. — Шест, седем! Та това е целият флот!
— Сигурно се връщат нашите рибари — уверено каза Арамис, макар че вътрешно беше разтревожен от разкрилата се пред очите му картина.
— Тези кораби са доста големи. Не може да са рибарски лодки. Освен това не ви ли се струва, че идват откъм устието на Ло-ара? Вижте. Нашите жени и деца ги съзряха. Те тичат към брега.
В това време към тях се приближи стар рибар.
— Това нашите лодки ли са? — попита Арамис.