— Ето една дума, която ми е по сърце — прекъсна го Портос, — и след като сте действали изключително в свой интерес, аз никак не мога да ви се сърдя. Та това е напълно естествено!
С тези думи Портос стисна ръката на стария си приятел. Сблъсквайки се с такова безхитростно душевно величие, Арамис се почувства като нищожен пигмей. За втори път му се случваше да отстъпва пред непреодолимата сила на това сърце, много по-могъщо от най-блестящия ум. С безмълвно и здраво ръкостискане той отвърна на своя верен приятел:
— А сега, когато изяснихме всичко, когато аз окончателно си дадох сметка за нашето положение спрямо крал Людовик, мисля, че трябва да ми обясните политическата интрига, жертва на която станахме, защото виждам, че зад всичко това се крие някаква политическа интрига.
— Всичко ще ви разясни д’Артанян, който сега ще дойде тук. Простете ми, но аз съм толкова измъчен, толкова съм угрижен, че имам нужда от цялото си самообладание, от целия си разум, за да поправя лъжливата крачка, която толкова необмислено ви накарах да направите. Сега нашето положение е съвършено ясно. От днес крал Людовик XIV има единединствен враг и този враг съм аз. Направих ви пленник и вие ме следвахте по петите. Днес ви пускам на свобода и вие летите към своя властелин. Както виждате, Портос, във всичко това няма нищо трудно.
— Мислите ли?
— Дълбоко съм убеден.
— Но в такъв случай — каза Портос, воден от своя поразително здрав разум, — ако нашето положение е толкова ясно, както вие казвате, защо приготвяме оръдия, мускети и всичко останало? Струва ми се, че много по-просто е да кажем на д’Артанян: „Мили приятелю, ние допуснахме грешка. Трябва да я поправим. Дайте ни изход, за да излезем, и бъдете здрав“!
— Има една трудност — д’Артанян може да дойде с такива заповеди, че да се наложи да пуснем в ход оръжието.
— Какво говорите! Оръжие против д’Артанян? Безумие! Против нашия любим д’Артанян?!
— Портос — Арамис още веднъж поклати глава, — ако аз наредих да се запалят фитилите и да се насочат оръдията, ако аз наредих да се бие тревога и ако повиках всички върху стените, тези превъзходни стени на Бел-Ил, които вие толкова прекрасно сте укрепили, и поставих защитниците по местата им, всичко това съм направил с известен умисъл. Почакайте, не ме осъждайте, или не, по-добре да не чакаме. На пристанището викат някаква лодка.
— Това навярно е д’Артанян — Портос се приближи до парапета.
— Той самият — отвърна капитанът на мускетарите и като скочи от лодката, започна бързо да се изкачва по стълбата към неголяма площадка, където се намираха двамата му приятели. Докато д’Артанян вървеше към тях, Арамис и Портос забелязаха някакъв офицер, който неотстъпно го следваше. Д’Артанян се спря на половината път. Същото направи и неговият спътник.
— Отдалечете вашите хора! — извика мускетарят на Портос и на Арамис. — Да не чуват това, което се говори.
След това д’Артанян се обърна към своя спътник и каза рязко:
— Господине, това не ви е корабът от кралския флот, където вие разговаряхте толкова високомерно с мен.
— Господине — отвърна офицерът, — аз не съм разговарял с вас високомерно, а просто съм изпълнявал — наистина, буквално — заповедта, която получих при заминаването си. Заповядаха ми да ви следвам навсякъде. Аз ви следвам. Заповядаха ми да не ви допускам до преговори с когото и да е било, ако не съм осведомен за тяхното съдържание, и аз го правя.
Д’Артанян се разтрепери от гняв. Портос и Арамис също трепнаха, разговорът изпълни душите им с тревога и опасения. Д’Артанян хапеше яростно мустаците си, което издаваше негодувание, предвещаващо взрив. Той се приближи до офицера:
— Господине, когато изпратих тук лодка, вие пожелахте да узнаете какво пиша на защитниците на Бел-Ил. Показахте ми някаква заповед, аз също ви показах писмото, което бях написал. Когато се върна старшият на изпратената от мен лодка и получих отговор от тези господа — той посочи Портос и Арамис, — вие чухте разказа му от първата до последната дума. Всичко това беше предвидено във вашата заповед и изпълнено от мен без никакво противодействие. Така ли е или не?