— А сега ще чуете още нещо. Моят баща беше два пъти по-силен от мен — суров войник, служил на Анри III и Анри IV. Той се казваше не Антоан, а Гаспар, като господин Дьо Колини. Беше винаги на кон и не знаеше какво е умора. Една вечер, ставайки от стола, той почувствал, че му се подкосяват краката.
— Може да е попрекалил на вечерята и затова е залитнал.
— Какво говорите! Приятелят на господин Басомпиер? Не, казвам ви, не е тази причината. Той се учудил и казал на майка ми, смеейки се: „Може би и аз ще срещна моя бизон, както покойният ми баща, господин Дьо Валон.“ Преодолявайки тази слабост, поискал да слезе в градината, вместо да си легне в леглото. На първото стъпало краката му отново се подкосили. Стълбата била стръмна. Баща ми си ударил главата в една желязна кука и умрял на място.
— Тук наистина има два случая на съдбоносно стечение на обстоятелствата. Да не правим извод, че това може да се случи за трети път. Човек с вашата физика не трябва да бъде суеверен, Портос. Освен това не се вижда нещо да ви се подкосяват краката. Вие никога не сте се държали толкова добре и не сте имали такъв великолепен вид. Можете да вдигнете цяла къща на плещите си.
— Сега наистина се чувствам добре. Но преди малко се олюлях и краката ми се подкосиха. От известно време това ми се случва за четвърти път. Не казвам, че се плаша, дявол го взел, но съгласете се, животът е приятно нещо. Имам приятели, имам прекрасни земи, любими коне, хора като вас и като Атос, като господин д’Артанян, които много обичам…
Чудесният Портос не скриваше чувствата си към епископа.
— Ние ще живеем още дълги години — Арамис му стисна ръката, — за да запазим за света образци на редки днес хора. Доверете ми се, приятелю! Ние нямаме отговор от д’Артанян и това е добър знак. Той сигурно вече е събрал корабите на едно място и е освободил морето наоколо. Що се отнася до мен, аз вече наредих да прекарат на валяци баркаса към изхода на голямото подземие Локмария — това, което вие познавате. Колко пъти сме ходили там на лов за лисици.
— Да, помня. То излиза в малък залив, към който води тесен проход, открит от нас, когато ни се изплъзна онази превъзходна лисица.
— Точно така. В това подземие ще бъде скрит баркасът за случай на нужда. Той вече сигурно е там. Ще изчакаме благоприятен момент и тази нощ ще се измъкнем в открито море. Никой на острова освен нас и двама-трима ловци не познава тази пещера, или по-точно изхода от нея. По такъв начин, ако островът бъде превзет, противниците ни ще решат, че на него няма нито една лодка, и ще престанат да охраняват брега. Как са краката ви?
— Сега се чувствам превъзходно.
— Виждате ли, всичко ви помага да си върнете спокойствието и надеждата. Д’Артанян освобождава морето от корабите и ни предоставя възможност за бягство. Сега няма да се притесняваме нито от кралския флот, нито от десант в Бел-Ил. Ей Богу, нас ни очакват още половин век чудесни приключения! А добера ли се до испанска земя — добави епископът с небивала енергия, — кълва ви се, вашето херцогство няма да изглежда толкова призрачно като сега.
— Да се надяваме — отвърна Портос ободрен.
Изведнъж се чу вик: „На оръжие!“ Повторен от стотици гласове, той долетя до двамата приятели, предизвиквайки в душата на единия учудване, а на другия — безпокойство. Арамис отвори прозореца, видя тълпа бягащи с факли хора. Жените се отдалечаваха, а мъжете заемаха местата си.
— Флотът, флотът! — извика минаващият покрай тях войник.
— На оръжие! — ревнаха в един глас Арамис и Портос. Затичаха към пристана, за да се укрият в батареята. Идваха от три посоки. Беше очевидно, че десантът се извършва едновременно на три места на острова.
— Какво ще заповядате да предприемем? — обърна се към Арамис един артилерийски офицер.
— Предупредете ги да спрат и ако не се подчинят, открийте огън.
След пет минути започна канонада. Това бяха изстрелите, чути от д’Артанян. Лодките бяха толкова близо, че гюлетата не им причиняваха вреда, тъй като прелитаха над тях. Войниците слязоха на брега и се завърза ръкопашен бой. Арамис и Портос се прицелиха. Стреляха толкова точно и така въодушевиха хората около себе си, че кралските войници се хвърлиха към лодките и отплаваха, вземайки само ранените.
— Портос, нужен ни е пленник! — завика Арамис. — По-скоро! Портос се наведе над стълбата от пристана, хвана за яката един офицер от кралската армия, който чакаше войниците му да се наместят в лодката, за да се качи последен. Ръката на гиганта вдигна тази плячка, която му послужи като щит, тъй като никой не се решаваше да стреля.