Глава четиридесет и шеста
СИНЪТ НА БИКАР
Бретонците бяха горди с победата си, но Арамис не ги успокояваше.
— Кралят — каза той на Портос, след като узнае за съпротивата, ще изпадне в такъв гняв, че след превземането на острова тези славни хора ще бъдат унищожени с огън и меч.
— Значи нашите действия са безполезни? — попита Портос.
— Сега ни донесоха полза, тъй като имаме пленник — отвърна епископът, — от него ще разберем намеренията на нашите врагове.
— Да разпитаме този пленник. Ще го накараме да говори по-най простия начин. Ще отидем да вечеряме и ще го вземем с нас. Като си пийне повечко вино, няма начин да не заговори.
Така и направиха. Отначало офицерът беше разтревожен, но като видя с какви хора има работа, набързо се успокои. Не се боеше да се компрометира с прекалена откровеност, набързо разказа за събитията на флагманския кораб и за заминаването на д’Артанян за Франция. Съобщи и за това как след заминаването на капитана на мускетарите новият командващ е наредил да се нападне Бел-Ил. Естествено, тук неговите показания прекъснаха.
Арамис и Портос се спогледаха отчаяно. Не можеха повече да разчитат на знаменитото въображение на д’Артанян, не можеха повече да се надяват в случай на поражение на помощ от негова страна. Продължавайки разпита, Арамис се осведоми от пленника за намеренията на кралските военачалници по отношение на защитниците на Бел-Ил.
— Заповедта е — каза офицерът — в боя да се убива, а сетне да се беси.
— Аз съм твърде лек за бесилката — усмихна се Арамис, — такива като мен не можеш да обесиш.
— А аз съм прекалено тежък — каза Портос, — ще скъсам въжето.
— Уверен съм — учтиво каза пленникът, — че ние бихме били снизходителни, като ви предоставим смърт по ваш избор.
— Хиляди благодарности — сериозно отвърна Арамис.
— Още по една чаша за ваше здраве — Портос се поклони.
В такива разговори те прекараха времето след вечеря. Офицерът се оказа умен човек и малко по малко се поддаваше на обаянието на Арамис и сърдечното простодушие на Портос.
— Простете ми — каза той — за въпроса, който се каня да ви задам, но хора, които допиват съвместно шестата си бутилка, имат право малко да се забравят. Вие, милостиви господа, не служехте ли като мускетари на покойния крал?
— Да, господине, ние бяхме кралски мускетари, и то превъзходни — отвърна Портос.
— Вярно е. Бих казал нещо повече, вие бяхте най-добрите сред добрите, ако не се боях да оскърбя паметта на моя баща. Аз, господа, съм Жорж дьо Бикар.
— Ах! — извика Портос. — Бикар! Помните ли, Арамис, това име? Бикар по прякор Кардинала… беше един от четиримата гвардейци, които дойдоха да ни попречат да се дуелираме в деня, когато се запознахме с шпага в ръка с д’Артанян.
— Съвършено вярно, господа.
— Това беше единственият — усмихна се Арамис, — когото ние не успяхме да раним.
— От което следва, че е бил превъзходен воин.
— Това е самата истина — едновременно казаха и двамата приятели.
— Господин Дьо Бикар, ние много се радваме, че се запознахме със сина на такъв храбър човек.
Бикар стисна ръцете на бившите мускетари. Арамис погледна към Портос, сякаш искаше да му каже: „Ето един човек, който може да ни бъде полезен.“
— Съгласете се, господине — обърна се той към офицера, — хубаво е да бъдеш честен винаги и навсякъде.
— Моят баща, господине, постоянно повтаряше това.
— Съгласете се, че е доста тъжно да се срещаш с хора, които ги чака смърт от мускет или въже, и да узнаеш, че тези хора са стари приятели на вашия уважаван баща, познати, които са ви оставени от него, така да се каже, по наследство.
— О, вие не сте обречени на такава ужасна участ, приятели — възрази младият човек. — Сега вече твърдя: вие ще я избегнете, ако пожелаете сами.
— По какъв начин? — в очите на Арамис се запали нетърпение.
— Само — каза Портос, като погледна с благородно безстрашие Бикар, — не искайте от нас нещо, което да ни унизи.
— От вас нищо няма да се иска, господа — продължи кралският офицер. — Какви искания може да се предявят към вас? Ако ви намерят, ще ви осъдят на смърт. Само трябва да не ви намерят.
— Мисля — с достойнство каза Портос, — че няма да сбъркам, ако кажа: за да ни намерят, първо трябва да проникнат тук.
— Вие сте съвършено прав, приятелю мой — Арамис все още гледаше изпитателно Бикар, който продължаваше да мълчи и явно се чувстваше неудобно. — Изглежда вие искате, господин Дьо Бикар, да ни разкажете нещо важно, да ни направите някакво съществено признание, но не се решавате, не е ли така?
— Милостиви господа, приятели! Ако си позволя да бъда напълно откровен, то ще наруша положената клетва. И все пак аз чувам глас, който отхвърля моите съмнения и ми казва да се реша на това.