— Оръдия! — възкликна Портос.
— Оръдия и стрелба с мускети — потвърди Арамис. Някъде отдалеч, откъм скалите, се чу шум от сражение, но след миг всичко стихна.
— Какво е това? — попита Портос.
— Това, от което най-много се опасявах. Атаката, извършена от вашите войници, господине — каза Арамис, обърнат към Бикар, — беше само демонстрация! Докато вашите отряди отстъпваха под нашия натиск, вие сте били уверени, че ще успеете да слезете от другата страна на острова!
— Да, в няколко точки.
— В такъв случай ние сме загубени — спокойно каза ванският епископ.
— Загубени! Вероятно — съгласи се Портос. — Но нас все още не са ни заловили и не са ни обесили!
С тези думи той се изправи до масата, приближи се до стената, хладнокръвно свали от там шпагата и пистолетите си и започна внимателно да щ преглежда като стар, опитен войник, който отива на бой и който разбира, че животът му в значителна степен зависи от качеството и състоянието на оръжието. При първите топовни гърмежи, при известието, че островът може внезапно да бъде превзет от кралските войски, тълпата се устреми към вратите на форта. Хората искаха от своите водачи помощ и съвет.
На прозореца, който гледаше към главния двор, изпълнен с очакващи заповед войници и неспокойни, молещи за помощ местни жители, между два ярко горящи факела се появи бледният Арамис.
— Приятели мои — започна тържествено той, отчетливо произнасяйки всяка дума, — приятели, господин Фуке, вашият покровител, вашият приятел и баща по заповед на краля е арестуван и хвърлен в Бастилията.
Продължителни викове на ярост и заплаха достигнаха до прозореца, на който стоеше епископът, и това предизвика у него противоречиви чувства.
— Да отмъстим за господин Фуке! — викаха най-разгорещените. — Смърт на кралските войници!
— Не, приятели, не — каза сурово Арамис. — Не е нужна съпротива. Кралят е господар в своето кралство. Крал и Бог поразиха господин Фуке. Преклонете се пред волята Господня. Не отмъщавайте за вашия господар, не се стремете да отмъстите за него. Напразно ще се пожертвате, напразно ще пожертвате вашите жени и деца, вашето имущество и вашата свобода. Сложете оръжието, приятели мои! Сложете оръжието, след като такава е заповедта на краля, и мирно се приберете по домовете. Аз ви моля за това, настоявам за това и ако то не е достатъчно, ви заповядвам от името на господин Фуке!
Под прозореца отекна негодувание, чуха се викове на гняв и ужас.
— Войниците на крал Людовик XIV проникнаха на острова! — продължи Арамис. — Сега между вас и тях ще има не сражение, а клане. Вървете и забравете за отмъщението. Говоря от името на Господ Бог.
Безмълвни и покорни, метежниците се разотидоха бавно.
— Но дявол да го вземе, какво казахте?! — възкликна Портос.
— Господине — обърна се Бикар към епископа, — вие спасявате тукашните жители, но не спасявате себе си, нито вашия приятел.
— Господин Дьо Бикар — каза благородно и учтиво ванският епископ, — бъдете любезен да се считате от тази минута свободен. Ще ни окажете услуга, като съобщите на началника на експедицията, който представя тук краля, за покорството на жителите на острова и няма да забравите да споменете за това как това покорство бе постигнато, като по този начин спечелите за нас известна милост.
— Милост! — извика с горящи от гняв очи Портос. — Милост! Откъде взехте тая дума!
Арамис дръпна рязко своя стар приятел за лакътя, както правеше в дните на тяхната младост, когато искаше да му покаже, че е сбъркал или ще сбърка. Портос разбра и млъкна.
— Аз тръгвам — съгласи се Бикар, който също беше учуден от думата „милост“, излетяла от устата на гордия мускетар, чиито славни дела самият той преди няколко минути бе възхвалявал.
— Тръгвайте, господин Дьо Бикар — Арамис се поклони за довиждане. — Напускайки ни, приемете нашата дълбока признателност.
— А вие, господа, които имам честта да наричам свои приятели, какво ще правите? Какво ще стане с вас? — попита развълнуваният офицер.
— Ще останем тук.
— Но, Боже мой! Заповедта за вае не оставя място за съмнение!
— Аз съм вански епископ, господи Дьо Бикар, а в наши дни не разстрелват епископи, както и не бесят благородници!
— Да, да, господине, да, монсеньор, вие сте прав, разбира се, че сте прав. Вие имате и тази възможност да спасите своя живот. Отивам при началника на експедицията. Сбогом, господа, или по-право, довиждане.
С тези думи офицерът скочи на коня, оседлан за него по заповед на Арамис, и препусна по посока на изстрелите, които прекъснаха разговора на двамата приятели с техния благороден пленник. Арамис го изпроводи с очи и каза на Портос: