— Сега разбрахте ли? Не? Ще ви обясня. Нима бе необходимо целият свят да разбере за пещерата Локмария? На път, приятелю Портос! Лодката ни чака и ние още не сме заловени от краля!
Глава четиридесет и седма
ПЕЩЕРАТА ЛОКМАРИЯ
От пристана до пещерата Локмария не беше близко и двамата приятели загубиха доста сили, докато се доберат до нея. Беше късно. Във форта изби дванадесет. Портос и Арамис бяха натоварени със злато и оръжие. Вървяха по брега от пристана към входа на пещерата. Всеки шум ги караше да застават нащрек, тъй като се опасяваха от засада. Отляво се виеше път, който избягваха старателно. От време на време по него се появяваха бежанци, подгонени от страшното известие за десанта на кралските войници. Най-накрая, след успешен преход, спирайки се от съображения за безопасност няколко пъти, Арамис и Портос стигнаха до дълбоките пещери, където предвидливият епископ беше разпоредил да се прекара върху валяци баркас, способен в това спокойно време на годината да издържи плаване в открито море.
— Драги ми приятелю — Портос поемаше дъх така, сякаш някой раздухваше наблизо ковашки мехове, — струва ми се, че споменахте за трима слуги, които трябва да ни придружават. А не ги виждам. Къде са?
— Не бихте могли да ги видите, драги Портос. Те ни чакат в пещерата и сигурно си почиват след толкова измерителна работа.
Арамис спря приятеля си, който се канеше да се спусне в пещерата.
— Не, Портос! Позволете ми да мина пръв. Вие не знаете условния знак с моите хора, а ако не го чуят, те ще бъдат принудени да стрелят или да хвърлят към вас нож в тъмнината.
— Вървете, скъпи Арамис. Вие както винаги сте пълен с мъдрост и предпазливост. Освен това аз отново усещам онази слабост в краката, за която ви говорих.
Като остави Портос да седи на един камък до входа на пещерата, Арамис започна да имитира гласа на сова. От дъното на подземния ход му отговори едва доловим вик. Арамис внимателно тръгна напред и скоро чу същия глас на сова, с който беше известил за себе си.
— Тук ли сте, Ив? — попита епископът.
— Да, монсеньор. Генек и синът ми също са с мен.
— Добре. Готово ли е всичко?
— Да. Монсеньор.
— Идете до изхода на пещерата, чудесни мой Ив. Там ще намерите господин Дьо Пиерфон. Той си почива от прехода. Ако се окаже, че не може да се придвижва, вземете го и го донесете тук.
Тримата бретонци тръгнаха да изпълнят заповедта. Но предвидливостта на Арамис се оказа излишна. Отпочиналият Портос вече се спускаше по подземния ход и тежките му крачки отекваха глухо под сводовете с естествени колони от гранит и кварц.
Щом баронът се приближи до епископа, бретонците запалиха донесения фенер и Портос увери своя приятел, че е готов за борба.
— Да огледаме баркаса — каза Арамис, — да проверим всичко ли е на място.
— Не поднасяйте близко огън — предупреди собственикът на баркаса, когото наричаха Ив, — тъй като съгласно вашите указания поставих под скамейката на кърмата буре с барут и заряди за нашите мускети, които ми изпратихте от форта.
— Добре — съгласи се Арамис.
Той взе в ръка фенера и внимателно прегледа лодката, която беше дълга, лека, с малка водоизместимост и с тесен кил — произведение на изкусните ръце на корабостроителите от Бел-Ил. В два плътно затворени сандъка под пейките на носа и кърмата Арамис намери хляб, бисквити, сушени плодове, голям къс сланина и запас вода в бъчвички. Всичко, което беше необходимо за хора, които не се канеха да излязат веднага в открито море и в случай на необходимост имаха възможност да попълнят запасите си. Оръжието — осем мускета и толкова пистолети — се намираше в отлично състояние и беше заредено. За всеки случай имаше запасни гребла и малко платно. Като прегледа всичко и изрази удовлетворението си, Арамис каза:
— Да обсъдим, драги Портос, какво да правим с нашия баркас. Дали да се опитаме да го прекараме през неизвестното за нас устие на пещерата, като следваме наклона, или да го преместим на валячетата под открито небе, като проправим път през тръстиките към брега, който тук образува малък скат, не по-висок от двадесет фута, а точно отдолу дъното е добро и водата достига по време на прилива двадесет и петтридесет фута.
— Работата не е само в това, монсеньор — каза Ив. — Мисля, че движейки се по наклона в пълна тъмнина, не можем толкова леко да маневрираме с нашия баркас, както под открито небе. Аз добре познавам брега, за който говорите, и мога да ви уверя, че той е гладък като тепсия. Пещерата е натъпкана с камъни. Освен това устието й към морето е толкова тясно, че баркасът може и да не мине.