— Направих измервания — каза ванският епископ — и знам, че със сигурност ще мине.
— Добре, монсеньор, съгласен съм с вас, но ваше преосвещенство знае, че ако не махнем огромния камък, под който винаги минава лисицата, и който загражда устието като огромна врата, ние няма да можем да прекараме лодката до водата.
— Ще го махнем — каза Портос, — това са дребни неща за мен.
— О, вярно, господинът е силен за десетима, но и за него ще бъде Трудно.
— Предполагам, че нашият домакин е прав. По-лесно е да свалим лодката по тревата.
— Още повече, монсеньор — продължи рибарят, — че не можем да се доберем до морето, преди да съмне. Толкова работа имаме още! Когато съмне, ще трябва да сложим пост, някъде горе, над самата пещера. Това е съвършено необходимо, за да се следят действията на търсещите ни кораби.
— Да, Ив, действайте. Да преместим баркаса там, където решихме.
Като подложиха под лодката валячета, тримата яки бретонци се канеха да я преместят на другото място, когато в далечината се чу кучешки лай. Арамис излезе от пещерата. Портос бързо го последва. До изгрева не оставаха повече от петнадесет минути. Събудените птички предвещаваха хубав ден. Лаят, който бе прекъснал работата на рибарите и бе накарал Арамис и Портос да излязат навън, се носеше в дълбокото дефиле, приблизително на левга от пещерата.
— Това е глутница — каза Портос. — Те тичат по следа.
— Прав сте! Ей! Ей! — внезапно завика Арамис. — Ив, елате тук!
Като остави работата си, Ив се появи при вика на епископа.
— Кой е тръгнал на лов?
— Не мога да разбера. В този момент господарят на Локмария не би тръгнал на лов.
— Да се върнем в пещерата — предложи Арамис. — Лаят се приближава и скоро ще разберем каква е работата.
Върнаха се, но не бяха изминали в тъмнината и стотина крачки, когато до слуха им достигна звук, който напомняше въздишка на човек. Задъхана и заплашена, лисицата за миг се мярна пред бегълците като мълния, прескочи лодката и остави след себе си остра миризма.
— Проклятие! — възкликна епископът. — Нашето убежище е открито. Нима не знаете, че след лисицата идват кучета, а след тях хора!
В потвърждение на думите му свирепият лай на кучешката сюрия се приближи. В този миг на полянката пред входа на пещерата се появиха шест разгорещени кучета. Техният лай напомняше победни фанфари.
— Ето ги — каза Арамис, който гледаше през малък отвор между две скали. — Сега ще разберем кои са ловците.
— Ако това е господарят на Локмария — каза собственикът на баркаса, — той ще пусне кучетата си вътре, но няма да влезе. Той знае, че лисицата ще излезе от другата страна, и ще я чака там.
— Това не е собственикът на Локмария — каза побледнял епископът.
Портос залепи око на дупката и видя на хълма дузина конници, които гонеха конете си подир кучетата и викаха: „Дръж! Дръж!“
— Гвардейци! — каза Портос.
— Да, приятелю, гвардейци. Начело е Бикар на моя черен кон! В този момент кучетата се втурнаха като лавина и лаят им огласи пещерата.
— По дяволите! — извика Арамис, който се овладя и запази хладнокръвие при тази Тежка обстановка. — Знам, че сме загубени, но все пак ни остават някои възможности. Ако гвардейците последват кучетата и видят, че пещерата има изход, не можем да разчитаме на нищо. Влязат ли тук, те ще открият лодката и нас самите. Трябва да пуснем кучетата да излязат, но стопаните им да не влизат. Разбирате, тук има шест кучета. Те ще се спрат при големия камък, под който се промъкна лисицата. Там, в тесния проход, ние трябва да ги спрем и да ги убием.
С ножове в ръце бретонците се спуснаха напред. Няколко минути по-късно се чу слабо скимтене и писък. После всичко утихна.
— Много добре — каза студено Арамис. — Сега е ред на стопаните им.
— Какво ще правим? — попита Портос.
— Ще почакаме да се появят, ще се скрием и ще ги убием.
— Да ги убием? — повтори Портос.
— Това са шестнадесет… засега само шестнадесет.
— И добре въоръжени — добави Портос с усмивка, която показваше, че поне в този факт намира утеха за себе си.
— Това ще ни отнеме около десет минути — каза Арамис. Той решително взе мускета, като стисна между зъбите си ловджийския нож.
— Ив, Генек и неговият син — продължи Арамис — ще ми подават мускетите. Ще стреляме от упор. Ще унищожим поне осем, преди останалите да разберат това. После всички заедно — ние все пак сме петима — с ножове ще довършим и останалите.