— А какво ще стане с клетия Бикар? — попита Портос. Арамис се замисли за секунда и произнесе хладно:
— Бикар ще бъде първи. Той ни познава в лице, приятелю Портос.
Глава четиридесет и осма
ПЕЩЕРАТА
Въпреки пророческия си дар, който беше забележителна черта в характера на Арамис, събитията, както и всичко подложено на превратностите на случая, се развиха не така, както предполагаше ванският епископ. Бикар, чийто кон беше много по-добър от конете на неговите другари, пристигна пръв при входа на пещерата и разбра веднага, че лисицата и кучетата са изчезнали в тази дупка. Но смазан от суеверния страх, който обхваща всеки човек при вида на всеки подземен ход, както впрочем и пред тъмнината, той се спря, реши да почака, докато се съберат и останалите.
— Какво има? — завикаха, без да разбират причината за безпокойството му, запъхтените ездачи.
— Нищо особено, само че кучетата вече не се чуват. Изглежда лисицата и цялата ни сюрия са погълнати от това подземие.
— Кучетата вървят по много добра следа, за да се отклонят от нея — каза един от гвардейците. — Освен това ние ще чуем как се блъскат ту в една, ту в друга посока. Може би, както казва Бикар, те наистина са проникнали в пещерата.
— Но в такъв случай — попита един от младите мъже — защо не се чуват гласовете им?
— Що за дяволия? Къде ли са изчезнали? — възкликнаха гвардейците.
Собствениците на изчезналите кучета почнаха да ги викат по име или да свиркат с уста, но нито едно куче не се обади.
— Може пък тази пещера да е омагьосана — извика Бикар. — Хайде да видим. — Скачайки от коня, той влезе вътре с думите:
— Ако след десет минути не се върна, влизайте всички заедно.
Без да слизат от конете, младите хора се събраха в кръг около входа на пещерата. В това време Бикар, сам и в пълен мрак, пипнешком се придвижваше в подземния ход, докато не се натъкна на мускета на Портос. Препятствието, с което се срещна неговата гръд, го учуди и протягайки ръка, той хвана студеното като лед дуло. Ножът на Ив вече беше вдигнат над слабия човек и той неминуемо щеше да падне от страшния удар на бретонеца, но в последния момент го спря желязната ръка на Портос. В непрогледната тъма се чу глас, който приличаше на глухо ръмжене:
— Не искам да го убият.
Бикар се оказа между неизвестния си покровител и този, който се опитваше да му отнеме живота. И двамата му вдъхваха ужас. Въпреки цялата си храброст той диво изкрещя. Арамис му затисна устата с кърпата си.
— Господин Дьо Бикар — прошепна той, — ние не искаме вашата смърт, повярвайте. Но при първата дума, която излезе от устата ви, при първия стон, при първата въздишка ще бъдем принудени да ви убием, както убихме вашите кучета.
— Да, господа, аз ви познах — с шепот отвърна младият човек. — Но по какъв начин се озовахте тук? Нещастници! Нещастници! Мислех, че сте в крепостта!
— А вие, господине, доколкото си спомням, трябваше да ни облекчите съдбата.
— Направих каквото можах, господа, но… има една заповед…
— Да се разправите с нас?
Бикар не отвърна. Беше му доста тягостно да разговаря с благородници за въже.
Арамис разбра мълчанието на своя пленник.
— Господин Бикар, вие щяхте да бъдете вече труп, ако не беше вашата младост и отколешните ни връзки с вашия баща. Вие и сега ще можете да излезете, ако се закълнете да не разказвате на приятелите си какво сте видели тук.
— Не само се кълна, че нищо няма да разказвам — каза Бикар, — но и че ще направя всичко възможно, за да им попреча да проникнат тук.
— Бикар! Бикар! — отекнаха няколко гласа отвън.
— Отговаряйте! — заповяда Арамис.
— Тук съм! — извика Бикар.
— Вървете! Разчитам на вашата честна дума.
Офицерът тръгна към светлината. В пещерата се показаха няколко силуета. Бикар тръгна срещу приятелите си, за да ги върне назад. Той се сблъска с тях в началото на подземния коридор, където те бяха успели да влязат. Арамис и Портос настръхнаха, животът им висеше на косъм. Бикар, съпроводен от своите приятели, стигна до изхода на пещерата. Докато продължаваше градушката от въпроси и закачки той успя да се съвземе.
— Какво според вас бих могъл да видя? Беше ми горещо, когато слизах, а вътре пък беше леденостудено и ето резултата.
— А кучетата? Какво стана с тях? Видя ли ги?
— Сигурно са избягали по някакъв друг път.
— Господа — каза един от младите хора, заобиколили Бикар, — във всичко това, в бледността и мълчанието на нашия приятел се крие тайна, за която той не може или не иска да говори. Според мен нещата са ясни — Бикар е видял нещо в пещерата. Любопитно ми е да видя какво е това, дори да е самият дявол. Към пещерата, приятели, към пещерата!