— Тогава чуйте: двама от тези четирима са в пещерата. Портос и Арамис, сега се наричат господин Дербле и господин Дьо Валон.
— И за какво вършат всичко това?
— Защитават Бел-Ил от името на господин Фуке.
При произнасянето на тези две имена, прославените имена на Портос и Арамис, сред войниците се разнесе шепот на възхищение:
— Мускетарите, мускетарите!
Само при мисълта, че им предстои да се сразят с двама от най-прославените воини на старата гвардия, сърцата на тези младежи замряха от ужас, примесен с възторг. Действително, тези четири имена — д’Артанян, Атос, Портос и Арамис — бяха дълбоко почитани от всеки, който носеше шпага, както в древността бяха почитани имената на Херакъл, Тезей, Кастор и По-лукс.
— Двама! — извика капитанът. — С два залпа са убили десет мои офицери! Това е невъзможно, господин Бикар!
— Господин капитан — отвърна Бикар, — аз не съм казал, че с тях няма и други. По време на защитата на бастиона Сен-Жерве с тях имаше трима или четирима слуги. Повярвайте ми, аз видях тези хора. Знам какво представляват те. Двамата могат да унищожат цял полк.
— Ще видим това, и то много скоро. Внимание, господа!
След този разговор никой не си позволи да пророни нито дума. Всички се приготвиха да се подчинят на своя началник. Единствено Бикар се реши да направи сетен опит.
— Господине — каза той полугласно, — повярвайте ми, по-добре е да си вървим. Тези два лъва, които ние нападаме, ще се защитават до последен дъх. Те вече убиха десет от нашите, ще убият поне два пъти повече и всичко ще свърши с това, че ще се самоубият, но няма да се предадат. Какво ще спечелим от подобна победа?
— Това ще спечелим, господине — отвърна капитанът, — че ще се спасим от позора, който неминуемо би паднал върху нас, ако осемдесет кралски гвардейци отстъпят пред двамина метежници. Ако последвам вашите съвети, ще загубя честта си, а губейки честта си, ще опозоря цялата армия. Да тръгваме!
Той пръв тръгна към пещерата. Като стигна до входа, нареди на войниците да спрат. Направи това, за да даде време на Бикар и неговите другари да разкажат подробно за пещерата. После, когато му се стори, че е получил достатъчно информация, раздели отряда на три групи, които трябваше да се движат една след друга и да водят огън във всички посоки. При тази атака несъмнено щяха да загинат петима, дори десетима, но всичко щеше да завърши със залавянето на метежниците, тъй като според него друг изход от пещерата нямаше и беше невъзможно двама да унищожат осемдесет.
— Господин капитан — помоли Бикар, — разрешете ми да вървя начело на първата група.
— Добре! — отвърна капитанът. — Тази чест ви се пада по право. Правя ви този подарък!
— Благодаря ви! — произнесе гордо младият човек.
— Вземете шпагата си!
— Ще тръгна без оръжие, господин капитан, аз не отивам да убивам, а за да бъда убит.
Заставайки начело на първата група, гологлав, скръстил ръце на гърдите, той изрече:
— Напред, господа!
Глава четиридесет и девета
ПЕСЕНТА НА ОМИР
Време е да се пренесем в другия лагер и да покажем на читателя както бойците, така и обстановката на това сражение.
Арамис и Портос се бяха укрили в пещерата Локмария, където ги чакаха трима бретонци и екипираната от тях лодка. Те се надяваха да я промъкнат до морето, скривайки в тъмнината подготовката и самото бягство. Появата на лисицата и сюрията кучета ги принудиха да се откажат от първоначалния си план и да останат на място.
Пещерата беше дълга приблизително шестстотин фута и излизаше при наклонен бряг, който се издигаше над миниатюрен залив. Някога — по времето, когато Бел-Ил се наричаше Кало-нез — Локмария беше храм, посветен на езическите божества, а в нейните тайнствени подземия неведнъж се бяха извършвали човешки жертвоприношения. В първата пещера имаше малък наклон, над който ниско беше надвиснал свод от безредно отрупани скали. Тук всичко беше неравно, подът — осеян с цепнатини и дупки, със стърчащи камъни, които създаваха на всяка крачка непредвидени опасности. Пещерите, които последователно се спускаха към морето, бяха три и заедно образуваха голямото подземие Локмария. Те се съединяваха една с друга чрез няколко груби, изсечени в камъка гигантски стъпала, за перила на които отдясно и отляво служеше скалата. В последната пещера сводът слизаше толкова ниско и проходът ставаше толкова тесен, че да се промъкне тук лодка беше почти невъзможно. Бордът й щеше да опре в стените на прохода. Но когато отчаянието завладее човека, дървото отстъпва на човешката воля, придобива гъвкавост, а камъкът става податлив. На това разчиташе Арамис, когато след наложеното му сражение се реши на бягство, несъмнено опасно, тъй като не всички обсаждащи бяха убити, а и при най-благоприятно стечение на обстоятелствата бягството трябваше да стане посред бял ден, пред очите на тези, които щяха да бъдат победени, но едва ли щяха да се откажат да преследват победителите до последна капка кръв.