— Вие сте прав, но кажете как да ги докараме до тук?
— Като не мърдаме, добри ми Портос.
— Как! Аз ще се вкаменя, няма да шавна дори, ама когато се съберат?
— Тогава оставете да действам аз, имам една идея.
— Ако е така и вашата идея е добра… а тя трябва да е добра, аз съм спокоен.
— Застанете в засада, Портос, и бройте влизащите. За мен не се тревожете, аз си знам работата.
— Чувам гласове.
— Това са те. Заемете своя пост! Стойте така, че да мога да ви достигна с ръка и да ме чувате.
Портос се скри във втората пещера, където беше съвсем тъмно. Арамис остана в третата. Гигантът държеше в ръката си лост, тежък поне петдесет фунта. С поразителна лекота той боравеше с него. Междувременно бретонците продължаваха да бутат лодката към ската. Арамис се наведе, стараеше се да стане незабележим. Той се зае с някаква тайнствена работа в осветената част на пещерата. Чу се дадена с пълен глас команда. Беше последната заповед на капитана. Двадесет и пет човека преминаха наклона, влязоха в първата пещера и откриха огън. Ехото загърмя, куршумите засвистяха под сводовете и гъст дим изпълни пещерата.
— Наляво, наляво! — викаше Бикар, който при първата атака бе забелязал прохода, съединяващ първата пещера с втората. Възбуден от миризмата на барут, той искаше да насочи хората си натам.
Групата тръгна наляво. Проходът се стесняваше. Бикар беше протегнал ръце напред и обричайки се на неминуема смърт, вървеше пред войниците.
— По-бързо! По-бързо! — викаше той. — Вече различавам светлина…
— Удряйте, Портос! — със задгробен глас изкомандва Арамис. Желязото падна върху главата на Бикар и той беше убит на място, без да довърши започнатото изречение. Само за десет секунди ужасният лост се вдигна десет пъти и толкова пъти падна. Пред Портос се търкаляха десет трупа. Войниците не можеха нищо да видят, чуваха викове, чуваха предсмъртни стонове, стъпваха върху трупове, падаха, ставаха, блъскаха се един в друг, но все още не можеха да разберат какво става около тях. Неумолимият боздуган продължаваше да се стоварва върху главите на кралските гвардейци и унищожи напълно първата група. Всичко това стана толкова безшумно, че нито един звук не стигна до втората група, която спокойно се движеше напред.
Войниците от тази група, които настъпваха под командването на самия капитан, бяха прекършили една изсъхнала ела и като вързаха смолистите й клони на букет, я бяха превърнали в нещо като факел. Стигайки до втората пещера, където Портос като библейски ангел отмъстител унищожаваше всичко, до което се докоснеше ръката му, първият ред отстъпи в ужас. На стрелбата на гвардейците никой не отвърна дори с един изстрел, а хората през цялото време се натъкваха на трупове. Те газеха кръв в буквалния смисъл на думата. Портос все още се криеше зад своята издатина. Виждайки при колебливата светлина от горящите клони картината на това потресаващо клане и мъчейки се напразно да разбере какво се е случило, капитанът отстъпи към издатината, зад която се криеше Портос. В същия миг една гигантска ръка се протегна от тъмнината, хвана за гърлото нещастния капитан, той изхриптя, размаха ръце във въздуха, а факлата, изпусната на земята, изсъска и угасна в локва кръв. Още един труп се прибави към купчината, която преграждаше пътя на войниците.
Всичко това стана с някаква неразгадаема тайнственост, граничеща с магия. Войниците, които вървяха след капитана, се обърнаха, като чуха неговите стонове. Те видяха само разперени във въздуха ръце и изхвръкнали от орбитите очи, а после, когато факелът падна, всичко потъна в непрогледна тъмнина.
— Огън! — инстинктивно извика останалият жив лейтенант.
Веднага затрещяха, загърмяха, звънко отразявайки се в скалите, мускетни изстрели. От сводовете започнаха да падат големи отломъци. Пещерата за един миг се освети от пламъците на изстрелите, но после стана още по-тъмно поради стелещия се дим.
Настъпи пълна тишина, която се нарушаваше само от тропота на войниците от третата група, която влизаше в пещерата.
Глава петдесета
СМЪРТТА НА ТИТАНА
Портос, свикнал вече с тъмнината и виждащ в нея много по-добре, отколкото тези хора, току-що дошли от ярка светлина, докато се оглеждаше в очакване на някакъв знак от страна на Арамис, почувства как го побутват по рамото.
— Да вървим! — чу тихия като въздишка глас на прелата.
— О! — възкликна Портос.