— Ш-шт!… — още по-тихо пошушна Арамис.
През виковете на продължаващите да навлизат в пещерата войници от третата група, сред проклятията на хората, останали невредими сред стоновете на ранените и умиращите Арамис и Портос, незабелязани от никого, започнаха да се промъкват покрай гранитните стени на подземния коридор. Арамис заведе Портос в третата, последна пещера. Тук той му показа скритото в една ниша на стената буре с барут. Докато Портос се сражаваше със своя боздуган, Арамис беше успял да закрепи към него фитила.
— Приятелю мой — каза той, — вие ще вземете това буре и когато запаля фитила, ще го хвърлите върху нашите врагове. Ще можете ли да направите това?
— А как иначе! — отвърна Портос и повдигна бурето с една ръка.
— Палете!
— Почакайте, нека всички се съберат, а после, после, Юпитере мой, ще хвърлите върху тях вашата мълния.
— Палете! — повтори Портос.
— А аз — продължи Арамис — ще отида да помогна на нашите бретонци да спуснат лодката на вода. Чакам ви на брега. Хвърляйте вашето буре както трябва и — веднага при нас!
— Палете! — каза още веднъж Портос.
— Разбрахте ли ме? — попита Арамис.
— А как иначе! — гръмко се разсмя Портос без страх, че смехът му може да стигне да ушите на враговете. — След като ми обяснихте, значи съм разбрал. Давайте тук вашия огън и вървете.
Арамис протегна тлеещи кълчища, а Портос му подаде за довиждане лакътя си, тъй като ръцете му бяха заети. Стискайки с две ръце лапите на Портос, Арамис се наведе и се промъкна към изхода на пещерата, където го чакаха тримата бретонци.
Останал сам, без да му мигне окото, Портос поднесе към фитила едва тлеещите кълчища. Тяхната малка искрица, която таеше в себе си ужасен пожар, се мярна в тъмнината като светулка, докосна се до фитила и го подпали.
С могъщото си дихание Портос раздуха огъня. Появиха се езичета от пламък. Когато димът се поразнесе, под светлината на разгарящия се фитил за една-две секунди можеше да се различи всичко, което ставаше в пещерата.
Това беше мигновено, но великолепно зрелище: бледен, окървавен великан, с лице озарено от пламъка на ярко горящия фитил. Войниците го видяха веднага. Видяха и бурето, вдигнато от този великан.
Разбраха какво ги очаква. И обхванати от ужас пред вече случилото се, ужасени от това, което щеше да стане, всички нададоха предсмъртен, смразяващ кръвта вопъл.
Едни се опитаха да бягат, но се сблъскаха с третата група, която им преграждаше пътя. Други щракаха със спусъците на своите незаредени мускети. Трети падаха на колене. Двама-трима офицери извикаха, обръщайки се към Портос, че му обещават свободата, ако той им подари живота. Лейтенантът на третата група упорито продължаваше да командва за стрелба, но пред неговите хора стояха обезумелите от страх техни другари, които като жива стена прикриваха с телата си Портос.
Вече казахме, че пещерата се освети за секунда-две, колкото Портос да раздуха запаления от кълчищата фитил. Но дори това нищожно време беше достатъчно, за да се открие пред погледа потресаваща картина: преди всичко великанът, очертаващ се в полумрака на десетина крачки от купчината окървавени тела, които все още туктам помръдваха в предсмъртни конвулсии, така че цялата тази маса приличаше на издъхващо в мрака на нощта безформено чудовище, чийто гръб все още се повдига от угасващо дихание.
Всяко подухване, което излизаше от могъщата гръд на Портос, оживяваше огъня на фитила и донасяше към тази окървавена грамада струя серен дим, изпъстрен с кървавочервените отблясъци на разгарящия се пламък.
Освен тази централна група тук се виждаха из цялата пещера, кой където го бе настигнал безпощадният боздуган, трупове на гвардейци със страшни рани.
Над залетия с кръв под се издигаха мрачни, грубо изсечени колони, които държаха сводовете на пещерата. Техните отчетливи форми се сливаха ведно от причудливото съчетаване на светлина и сянка.
Всичко това можеше да се види под треперливата светлина на горящия, хвърлящ искри фитил, вързан за бурето с барут, който като своего рода факел осветяваше вече настъпилата смърт и заедно с това предвещаваше нова, настъпваща смърт.
В този нищожно малък промеждутък от време един от офицерите беше успял да събере около себе си осем гвардейци, чиито мускети бяха заредени. Той им заповяда да стрелят по Портос през случайно откритото в стената отверстие.
Но войниците трепереха толкова силно, че при залпа трима от тях не успяха да се задържат на крака, а куршумите на петимата изсвистяха под свода, като само поодраскаха стените.
В отговор на тази безполезна шумотевица се чу силен кикот. Веднага след това ръката на великана бавно замахна и във въздуха се мярна огнена опашка, приличаща на следа от падаща звезда. Бурето, хвърлено на разстояние тридесет крачки, прелетя над барикадата от трупове и падна сред ужасените войници, които, виждайки опасността, се проснаха на земята. Офицерът, който беше успял да съобрази къде именно ще падне този огнен сноп, искаше да прибяга до него и да изскубне фитила, преди огънят да е възпламенил барута. Но неговата саможертва беше напразна. Насрещните струи въздух раздухаха пламъка. Фитилът беше погълнат от разгорелия се огън и адският замисъл на Арамис се осъществи. Бесен вихър, съскане на селитра и сяра, неудържима лавина от огън, страшен грохот — ето какво последва експлозията, от която пещерата Локмария се превърна в убежище на зли духове с всичките скрити в недрата му ужаси.