Скалите се разцепваха като борови дъски под удара на брадва. Ураган от огън, дим и камъни се вдигна в самия център на пещерата. Издигайки се, той ставаше все по-широк и по-широк. Мощните гранитни стени бавно се наклониха и рухнаха върху пясъка, който се беше превърнал в оръдие за изтезание. Изхвърлен от своето почти вкаменено ложе, превърнал се в милиарди поразяващи песъчинки, той се впиваше в лицата на войниците. Трите части на пещерата се бяха превърнали в някаква бездънна яма, в която падаха камъни, желязо, трески и остатъци от човешки тела. Последни се посипаха, тъй като бяха най-леки, пепелта и пясъкът. Те обгърнаха този мрачен гроб на толкова хора като сив, димящ саван.
Нямаше ги вече кралските гвардейци с техните сини, обшити със сребро дрехи, офицерите, блестящи от злато, оръжието, с което те се надяваха да се защитят. Единединствен човек бе превърнал в ужас трите пещери. Те престанаха да съществуват.
Като хвърли бурето с барут сред враговете си, Портос се впусна да бяга и следвайки указанията на Арамис, стигна до изхода, който вече се виждаше и през който проникваха въздух и слънчеви лъчи. Едва беше завил зад ъгъла, отделящ последната част на пещерата, когато видя на сто крачки от себе си лодката да се клатушка до крайбрежните скали. Там бяха неговите приятели, там го чакаше свободата, там беше животът, извоюван с победа. Само с шест огромни скока той ще излезе изпод сводовете на пещерата. А щом излезеше от нея, само след няколко могъщи усилия ще стигне до заветната лодка. Но внезапно почувства, че коленете му се подгъват, че краката не го слушат.
„О-о! — измърмори учуден той. — Пак тази умора! Не мога да се помръдна. Не съм в състояние да се помръдна.“
Арамис го виждаше през процепа в стената, но тъй като не можеше да разбере какво е накарало Портос да спре, извика:
— По-скоро, Портос, по-скоро, по-скоро!
— О! Не мога! — Портос напразно напрягаше мускули. Произнасяйки тези думи, той падна на колене, но се хвана пак с могъщите си ръце и отново се изправи.
— По-скоро, по-скоро! — Арамис се навеждаше над борда на лодката към тази страна на брега, сякаш можеше да помогне на приятеля си.
— Аз съм тук — каза тихо Портос, събирайки всичките си сили, за да направи поне крачка напред.
— За Бога, Портос! По-скоро! Сега ще избухне бурето.
— Побързайте, монсеньор, побързайте! — викаха бретонците. Портос се обръщаше ту на една, ту на друга страна като насън. Беше вече късно. Раздаде се взрив и земята се разцепи на няколко места. Димът, изтръгнал се от широките процепи, закри небето. Морето отстъпи като изгонено от яростния порив на огъня, изхвръкнал от отвора на пещерата, сякаш го издухваше някакво гигантско чудовище. Лодката беше отнесена на петдесетина крачки в морето. Част от свода на пещерата излетя високо към небето. Заклатиха се, после започнаха да се накланят и накрая рухнаха скалите — взривът не можа изведнъж да ги помръдне от основата, върху която бяха лежали толкова векове. Те сякаш се поклониха едни на други като бавни и важни старей-шини и легнаха навеки в своите пясъчни могили. Ужасната катастрофа върна силите на Портос. Той се изправи на крака — гигант между гигантите. Но когато пробяга между гранитните чудовища, които стояха като непрекъсната ограда от двете му страни, те — лишени от външна подпора — започнаха с грохот да се рушат около този новопоявил се титан, поставен там сякаш от небето, за да запрати в него огромните скали.
Портос усещаше как под краката му трепери разкъсваната на части земя. Той простря могъщите си ръце надясно и наляво, за да удържи падащите върху него камъни. Наведе глава и в същия момент върху гърба му се срути гранитна скала. За миг ръцете му отстъпиха под неимоверната тежест, но този път Херкулес събра силите си и стените на тъмницата малко по малко се отстраниха, дадоха му възможност да се изправи. Той стоеше като демон, обкръжен от хаоса на огромните гранитни плочи. Но размествайки стените, които го натискаха отстрани, всъщност лиши от опорна точка гранитната скала, която лежеше върху гърба му. Тази тежест го притисна и го свали на колене. Плочите от двете му страни, разместени за кратко от нечовешкото напрежение на тялото му, отново се доближиха и прибавиха теглото си към теглото на огромната скала, която сама можеше да смачка десетина души.