— Вие ми оказвате твърде голяма чест, господин графе — поклони се той.
Д’Артанян ни най-малко не възрази, тъй като графската титла беше получил преди четири години.
— Не се ли уморихте от дългия път, господин капитан? — продължи кралският соколар. — От тук до Пинерол са най-малко двеста левги.
— Двеста и шестдесет и толкова обратно, господине — невъзмутимо отвърна д’Артанян.
— А как се чувства той?… Нашият беден господин Фуке? — произнесе шепнешком кралският соколар.
От предпазливост началникът на кучкарника се отдалечи. — Не особено добре — отвърна д’Артанян, — бедният, сериозно е огорчен. Той не разбира как така тъмницата може да бъде милост. Той казва, че след като парламентът го е изпратил в изгнание, с това му е произнесъл оправдателна присъда и че изгнанието е свобода. Той не може да си представи, че там са се заклели да се разправят с него и че за спасението на своя живот от яките нокти на парламента трябва да благодари на Бога.
— Да, клетият човек! Едва избегна ешафода! Казват, че господин Колбер е дал съответните разпореждания на коменданта на Бастилията и екзекуцията е била предварително решена.
— В края на краищата какво може да се направи? — каза д’Артанян със замислен вид, сякаш искаше да прекрати разговора.
— В края на краищата — повтори приближилият се началник на кучкарника — господин Фуке е в Пинерол, и съвсем заслужено. Той имаше щастието да бъде закаран там лично от вас. Достатъчно е окрал негово величество.
Д’Артанян хвърли към началника на кучкарника един от своите изпепеляващи погледи:
— Господине, ако на мен ми бяха казали, че вие сте изяли това, което се дава за вашите хрътки, аз не само не бих повярвал, нещо повече — ако бяха ви затворили в тъмница, щях да ви съчувствам и нямаше да позволя да се говори лошо за вас. Само че, господине, колкото и честен човек да сте, аз твърдя, че вие не сте по-честен от бедния Фуке.
След този рязък упрек началникът на кучетата на негово величество краля провеси нос и изостана на две крачки от соколаря и от д’Артанян.
— Той е доволен — каза събеседникът на мускетаря — и има защо: днес хрътките са на мода. Ако беше кралски соколар, нямаше да говори така.
Наблюдавайки как недоволството, породено от накърняването на частни, нямащи никакво значение за държавния живот интереси, влияе върху решението на голям политически въпрос, д’Артанян се усмихна меланхолично. Той си спомни още веднъж за безметежното съществуване, което дълго беше привилегия на бившия суперинтендант на финансите, за неговото разоряване, за мрачната смърт, която го очакваше, и за да приключи с тази тема, попита:
— Обичаше ли господин Фуке да ловува със соколи?
— О, да, страстно! — отвърна кралският соколар с горчиво съжаление в гласа и с въздишка, която прозвуча като надгробно слово за Фуке.
Д’Артанян даде възможност да се разсее лошото настроение на кучкаря и тъгата на соколаря, като смушка коня си. Далеч, в края на гората, се показаха ловците. На поляната като падащи звезди прелетяха наметките на ездачките и белите коне като призраци се мяркаха през храсти и дървета.
— Е, как, дълго ли ще продължи вашият лов? — попита д’Артанян. — Ще ви помоля по-скоро да пуснете птицата, тъй като съм много уморен. На какво се ловува днес: на чапла или лебед?
— И на двете, господин д’Артанян — отвърна соколарят, — но вие не се безпокойте, кралят не е познавач. Той не ходи на лов заради себе си, неговата цел е да достави развлечение на дамите.
Думата „дами“ беше толкова подчертана, че д’Артанян наостри уши. Кучкарят, за да си спечели благоволението на мускетаря, се поклони угоднически.
— Смейте се, смейте се, господине — усмихна се д’Артанян, — аз действително не знам нищо. Отсъствах цял месец и едва вчера се завърнах. Оставих двора опечален от смъртта на кралицата майка. След като прие последната въздишка на Ана Австрийска, кралят не желаеше да се развлича, но всичко на този свят един ден свършва. Престанал е да скърби? Толкова по-добре!
— И също така започва… — каза с груб смях началникът на кучкарника.
— А!… — д’Артанян изгаряше от любопитство, но считаше, че ще е под достойнството му да разпитва. — Виждам, че има нещо, което започва… Скоро ли ще видим негово величество?
— В седем часа, господине, аз ще наредя да пуснат птиците.
— Кой ще съпровожда краля? Как е самочувствието на кралицата?
— По-добре, господине.
— А нима тя е боледувала?
— Откакто за последен път беше огорчена…