— Не съм запознат в подробности с кралския флот. Аз не съм добър моряк. Не обичам морето, но мисля, че щом Франция има морски граници, би създала моряци, ако има достатъчно кораби.
Колбер извади от джоба си тетрадка с разделени на две листове. От едната страна бяха записани названията на корабите, а от другата — броят на топовете на тях и числеността на екипажа.
— Тъй като и аз си помислих същото — обърна се той към д’Артанян, — наредих да направят списък на корабите, които неотдавна придобихме, всичко тридесет и пет.
— Тридесет и пет? Но това е невъзможно! — извика д’Артанян.
— Това са около две хиляди оръдия — продължи Колбер. — Това е, което притежава кралят. Тридесет и пет кораба — значи три силни ескадри, но аз искам да имаме пет.
— Пет? — учуди се Арамис.
— Те ще бъдат спуснати на вода, господа, до края на тази година. Тогава кралят ще има петдесет големи бойни кораба. С такива сили може да се воюва, нали?
— Да се строят кораби — каза д’Артанян — е трудно, но възможно. Що се отнася обаче до тяхното въоръжение, не зная как ще стане това. Във Франция няма нито леярни заводи, нито арсенали.
— Ха! — весело се усмихна Колбер. — През последната година и половина аз построих някои неща. Нима не знаете? Не познавате ли господин Динфревил? Това е човек, когото аз открих: той има много добра специалност. Умее да накара хората да работят. Започна да лее топове в Тулон и да добива дърво в Бургундия. Може би, господин посланик, вие няма да повярвате, но ми хрумна нещо.
— О, господине — поклони се Арамис, — аз ви вярвам винаги и във всичко.
— Представете си, че размишлявайки за характера на нашите съюзници, достопочтените холандци, аз си казах: те са търговци, те са приятели на краля и ще бъдат щастливи да му продадат това, което правят за себе си. Така че, колкото повече купуваш… ах, трябва да добавя, че аз си имам Форан… познавате ли Форан, д’Артанян?
Колбер се забравяше. Той нарече капитана просто д’Артанян, също както кралят. Но мускетарят се усмихна:
— Не, не го познавам.
— Това е още едно мое откритие. Този Форан закупи за моя сметка триста и петдесет фунта гюлета, двеста и петдесет хиляди фунта барут, дванадесет кораба с дървесина от север, фитили, гранати, смола, нефт и доста други дребни неща седем процента по евтино, отколкото ако бяха купени в нашата Франция.
— Това е идея — каза д’Артанян, — да накараш холандците да леят гюлета, с които да се воюва срещу самите тях.
— Нали? И то с голяма загуба! Възхитен от собственото си остроумие, Колбер се изсмя високо.
— Освен това — продължи той — същите холандци строят сега по най-добрите си образци поръчаните от краля шест големи кораба. Детуш… извинете, изглежда вие не познавате и господин Детуш, той има изключително точно око, може безпогрешно да определи какви са достойнствата и недостатъците на кораба, който се пуска на вода. Това е скъпоценно и рядко качество. Така че този Детуш ми се стори човек, който може да донесе неоценима полза на корабостроителницата, и сега той наблюдава строежа на шестте кораба, поръчани в Холандия за нашия кралски флот. От всичко това следва, господин д’Артанян, че ако кралят би пожелал да воюва с Холандия, то той би имал доста добър флот. А дали сухопътната армия е добра, на вас ви е известно по-добре, отколкото на всеки друг.
Възхищавайки се от огромната работа, извършена от този човек за няколко години, д’Артанян и Арамис се спогледаха. Колбер разбра и остана поласкан от толкова ценното за него одобрение.
— Ако ние не знаем това във Франция — каза д’Артанян, — то извън нейните предели се знае още по-малко.
— Ето защо казах на господин посланика, че ако Испания запази неутралитет, а Англия ни помогне…
— Ако Англия ви окаже помощ, то аз отговарям за неутралитета на испанското кралство — потвърди Арамис.
— В такъв случай всичко е ясно — побърза да каже Колбер. — Що се отнася до неутралитета на Испания, виждам, че вие нямате още ордена Златното руно, господин Даламеда. Наскоро чух кралят да казва, че ще му бъде изключително приятно да види на гърдите ви лентата на ордена Свети Михаил.
Арамис се поклони.
„О! — каза си д’Артанян. — Жалко, че не е тук Портос. Толкова лакти лента от най-различен вид би стигнала и до него при тази щедрост! Горкият, добър Портос!“
— Господин д’Артанян — отново се усмихна Колбер, — това нека си остане между нас. Уверен съм, че вие няма да възразите да тръгнете със своите мускетари към Холандия. Знаете ли да плувате?
— Като секира — отвърна д’Артанян.
— Работата е там, че всичките тези канали и безкрайни блата са трудни за преминаване и дори най-добрите плувци нерядко се давят по тези места.