— Това влиза в моята професия — да дам живота си за негово величество. И тъй като на война е рядкост да има много вода без огън, то отсега ви предупреждавам, че ще направя всичко възможно да избера огъня. Аз старея, водата изстудява кръвта ми, господин Колбер, докато огънят сгрява.
Произнасяйки тези думи, д’Артанян беше толкова изпълнен с решителност и юношески плам, че Колбер на свой ред му се възхити.
Капитанът забеляза направеното от него впечатление. Той си спомни, че е добър онзи търговец, който умее да вдигне цената на стоката, когато тя се търси.
— Значи — каза Колбер — вие нямате нищо против една кампания срещу Холандия?
— Не — отвърна д’Артанян. — Но във всичко, което споменавате, са замесени лични интереси и самолюбие. Заплатата на капитана на мускетарите е голяма, тук няма спор, но забележете: сега има кралска гвардия и лична охрана на негово величество. Капитанът на мускетарите трябва да командва всички тези хора и да изразходва най-малко сто хиляди на година за представителни…
— Нима допускате, че кралят ще се пазари с вас?
— Вие не ме разбрахте, исках да кажа че аз, старият капитан на мускетарите, някога началник на кралската охрана, имайки предимство пред маршалите на френското кралство, веднъж забелязах, че имам двама равни на себе си по положение — командващия охраната и полковника, командващ швейцарците. Това не бих изтърпял. Аз си имам навици и твърдо се придържам към тях.
Колбер усети накъде бие д’Артанян.
— Помислил съм вече за това, което казахте. Говорехме за канали и блата, при преодоляването на които хората се давят. Това се случва поради липса на лодки, дъски и тояги, най-сетне…
— Дори на такава малка тояжка като маршалския жезъл.
— Безспорно — отвърна Колбер. — Аз не знам случай маршал на Франция да се е удавил.
Д’Артанян побледня от радост и каза неуверено:
— В моя край сигурно биха се гордели с мен, ако стана маршал на Франция. Но за да получи маршалски жезъл, човек трябва да командва армия, водеща военни действия.
— Господине — каза Колбер, — тук, в тази тетрадка, вие ще намерите план на кампанията, която ви предстои да започнете през пролетта. Кралят ви поставя начело на своите войски.
Д’Артанян протегна ръка към бележника. Треперещите му пръсти се срещнаха с тези на Колбер. Министърът силно му стисна ръката.
— Господине — каза той, — отдавна трябваше да си дадем един на друг дължимото. Аз започнах, сега е ваш ред.
— Ще ви се отплатя, господине — отвърна д’Артанян, — и ви моля да кажете на краля, че първата битка, в която ще участвам, ще завърши или с победа, или с моята смърт.
— А аз — заяви Колбер, — ще заповядам още днес да започнат да бродират златните лилии, които ще украсят вашия маршалски жезъл.
На следващия ден Арамис, който тръгваше за Мадрид, за да преговаря за неутралитета на Испания, пристигна в дома на д’Артанян, за да го прегърне на раздяла.
— Сега трябва да се обичаме за четирима, нали сме само двама — въздъхна д’Артанян.
— А ти може би повече няма да ме видиш, скъпи ми д’Артанян — отвърна Арамис. — Само да знаеш колко те обичам! Сега аз съм стар, угаснал, почти мъртъв.
— Приятелю мой, ти ще живееш повече от мен. Твоята дипломация ти нарежда да живееш, докато моята чест ме обрича на смърт.
— Хайде, стига, господин маршал — усмихна се Арамис, — хора като нас умират само като се наситят на слава и радост.
— Ах — с печална усмивка произнесе д’Артанян, — работата е там, че аз нямам апетит за нищо вече, господин херцог.
Те се прегърнаха и след два часа се разделиха завинаги.
СМЪРТТА НА Д’АРТАНЯН
Противно на това, което обикновено се наблюдава в политиката и морала, всички честно сдържаха своите обещания. Кралят върна граф Дьо Гиш и изпрати в изгнание кавалера Дьо Лорен. Това толкова разстрои принца, че той се разболя от мъка. Принцеса Хенриета замина за Лондон и положи толкова усилия да убеди своя брат Чарлз II да последва политическите съвети на госпожица Дьо Керуал, че съюзът между Франция и Англия беше подписан и английските кораби, носещи баласт под формата на няколко милиона френско злато, проведоха ожесточена кампания срещу холандския флот. Чарлз II обеща на госпожица Дьо Керуал, че за добрите съвети, ще й се отблагодари с малък знак на признателност. Той удържа обещанието си и я направи херцогиня Портсмут. Колбер беше обещал на краля кораби, екипировка и победа. Както е известно, той удържа обещанието. Накрая, Арамис, на чиито обещания най-малко можеше да се разчита, написа на Колбер по повод преговорите в Мадрид следното писмо: