„Господин Колбер,
Изпращам Ви преподобния отец Долива, временен генерал на ордена на Исус, мой бъдещ приемник. Той ще Ви обясни, господин Колбер, че аз запазвам за себе си управлението на всички дела на ордена, които засягат Франция и Испания, но не желая да запазя титлата генерал на ордена, тъй като това би хвърлило прекалено много светлина върху хода на преговорите, които сами поверени от Негово католическо величество краля на Испания. Аз отново ще взема тази титла по волята на Негово величество краля, когато предприетите от мен усилия, в съгласие с Вас, бъдат доведени до благополучен край за неувяхващата слава на Господа и Неговата църква.
Преподобният отец Долива ще Ви уведоми също за съгласието на Негово величество относно подписването на договор за неутралитет в случай на война между Франция и Холандия. Този договор ще остане в сила дори ако Англия вместо активни действия се ограничи с неутралитет. Що се отнася до Португалия, за която ние с Вас разговаряхме, то мога да Ви уверя, господине, че тя ще извърши всичко зависещо от нея, за да окаже на най-християнския от кралете помощ в предстоящата война.
Моля Ви, господин Колбер, да ме дарявате и занапред с Вашето приятелско разположение, като Ви уверявам в моята дълбока преданост и дълбокото си уважение към Негово християнско величество.
По такъв начин Арамис изпълни повече от обещаното. Остава ни да разберем с читателя дали удържаха на думата си Колбер, д’Артанян и кралят.
През пролетта, както беше казал Колбер, започнаха военни действия и по суша. След армията в безупречен ред следваше дворът на Людовик XIV. На кон, обкръжен от карети с придворни дами и кавалери, той водеше на това кърваво празненство избраниците на своето кралство. Наистина, офицерите от армията слушаха друга музика. Тази на грохота на холандската крепостна артилерия, но за много от тях, намерили в тази война почести, звания, богатство или смърт, и това беше достатъчно.
Д’Артанян настъпи начело на корпус от дванадесет хиляди души кавалерия и пехота, като получи заповед да завладее различни крепости, представляващи възли от стратегическата отбрана, наречена Фрисландия. Никога досега армията не беше тръгвала в поход под водителството на толкова грижлив военачалник. Офицерите знаеха, че техният командващ е не по-малко внимателен и хитър, отколкото храбър, и няма да пожертва без нужда нито един човек и нито педя земя. Той имаше своите стари военни навици: да живее за сметка на вражеската страна, да поддържа войниците весели, а врага — тъжен.
Д’Артанян считаше, че е въпрос на чест да се покаже майстор в своята професия. Дотогава никой не беше виждал толкова успешно замислени сражения, по-добре подготвени и своевременно нанесени удари, по-умело използване на грешките, допуснати от обсадените. Само за месец армията на д’Артанян превзе дванадесет крепости. Той обсаждаше тринадесетата и тя се държеше вече пет дни. Д’Артанян беше наредил да се изкопае ров, давайки си вид, че и през ум не му минава, че хората му може да са уморени. Земекопачите и работниците в армията на този човек бяха енергични, умни и старателни, защото той се отнасяше с тях като с войници, умееше да представи работата им като почетна и ги пазеше от опасности. Трябваше да се види с какво настървение те преобръщаха блатистата почва на Холандия. Войниците се шегуваха, че глината и торфът се топят пред тях като маслото в тиганите на холандските готвачки. Д’Артанян изпрати куриер до краля със съобщение за извоюваните от него победи. Това подобри настроението на краля и усили желанието му да развлече е дамите. Победите на д’Артанян придаваха толкова величие на краля, че госпожа Дьо Монтеспан го наричаше вече Людовик Победоносни.
Очите на госпожица Дьо ла Валиер често бяха разплакани, а за непобедимия няма нищо по-неприятно от любовница, която плаче, когато всички наоколо се усмихват. Звездата на госпожица Дьо ла Валиер залязваше, забулена в облаци и сълзи.
Веселото настроение на госпожа Дьо Монтеспан нарастваше с всеки нов успех и това утешаваше Людовик за всички неприятности и неудобства. За това кралят беше задължен на д’Артанян и на никой друг.
Негово величество реши да признае тези заслуги и написа:
„Господин Колбер, ние трябва да изпълним обещанието, дадено на господин д’Артанян от мое име. Своите обещания той изпълнява безупречно. Всичко, което е необходимо за това, Вие ще получите в съответното време.
За изпълнение на кралската воля Колбер задържа при себе си офицер и го изпрати при д’Артанян с писмо и с инкрустирано със злато ковчеже от черно дърво. Ковчежето тежеше доста и към офицера бяха придадени петима души охрана, за да помогнат да се пренесе. Групата се добра до обсажданата от д’Артанян крепост едва преди залезслънце и веднага тръгна да търси своя генерал.