На това място тя се раздели с краля и тръгна да посрещне веселия кортеж, движещ се под звуците на тръба, както подобава за такива тържествени случаи.
Глава двадесета
БАЛЕТЪТ „ГОДИШНИТЕ ВРЕМЕНА“
След обяда, който завърши около пет часа, кралят се прибра в кабинета си, където го очакваха шивачите. Предстоеше проба на знаменития костюм на Пролетта, над който се трудеха множество придворни художници.
Всички роли в балета вече бяха разучени от участниците в представлението. Кралят искаше да направи изненада. След като завърши с делата си, той изпрати да повикат двамата му церемониалмайстори: Вилроа и Сент-Енян. Те заявиха, че чакат само заповедите му, че всичко е готово и могат да започнат. Трябваше само топла вечер и хубаво време.
Кралят отвори прозореца. Над върховете на дърветата плуваха златисти облаци. Луната изгряваше. Зелените огледални езера бяха замрели като омагьосани. Лебедите дремеха с прибрани крила като кораби на котва.
Поглеждайки още веднъж тази дивна картина, кралят даде заповедта, която очакваха церемониалмайсторите. Всичко трябваше да стане по царски. Затова бе необходимо да се реши още един въпрос. Людовик го зададе:
— Имате ли пари?
— Господарю — отвърна Сент-Енян, — ние вече се разбрахме с господин Колбер.
— Отлично.
— Господин Колбер каза, че ще се яви пред ваше величество, щом пожелаете да продължите празниците.
— Добре, нека дойде.
Колбер като че ли бе подслушвал зад вратата. Той влезе в стаята, щом се произнесе името му.
— Много ми е приятно, господин Колбер — приветства го кралят. — А вие, господа, пристъпете към задълженията си.
Сент-Енян и Вилроа се поклониха и излязоха. Кралят седна в креслото до прозореца.
— Днес танцувам в балета, господин Колбер — съобщи той.
— Значи утре, господарю, трябва да платя сметките.
— Защо?
— Обещах на доставчиците да платя на другия ден след балета.
— Щом сте обещали, платете.
— Прекрасно, господарю. Само че за да платя, са нужни пари, както казваше господин Дьо Ледигер.
— Как? А тези четири милиона, които обеща господин Фуке, нима не са донесени?
— Господарю, те бяха донесени в уречения час.
— Тогава?
— Цветните стъкла, фойерверките, цигулките и готвачите изядоха тези четири милиона за една седмица.
— Всичките ли?
— До последното су. Всеки път, когато ваше величество заповядваше да се направи илюминация по бреговете на големия канал, изгаряше толкова масло, колкото вода има в басейните.
— Добре, господин Колбер. Значи нямате повече пари?
— Аз нямам, но господин Фуке има. Лицето на Колбер светна от злорадство.
— Какво искате да кажете?
— Господарю, ние вече взехме от господин Фуке шест милиона. Той ги даде с такава лекота, че навярно няма да откаже още, ако е необходимо. Сега тъкмо е време да стане още по-щедър.
Кралят смръщи вежди.
— Господин Колбер, аз съм на друго мнение. Не искам да поставям в затруднително положение такъв верен слуга като господин Фуке. Той вече даде шест милиона за една седмица, а това е значителна сума.
Колбер побледня.
— Ваше величество преди известно време говореше друго, особено когато дойдоха вестите от Бел-Ил.
— Оттогава промених мнението си.
— Нима ваше величество не вярва вече в заговора?
— Господин интендант, моите работи засягат само мен и аз вече ви казах, че сам ще се справям.
— Значи имам нещастието да съм изпаднал в немилост пред ваше величество! — извика Колбер, треперейки от страх и ярост.
— По никакъв начин! Напротив, вие ми харесвате.
— Ах, господарю — усмихна се престорено ковчежникът, — каква е ползата, че ви се харесвам, след като не мога да ви служа!
— Вашите услуги ще са нужни някой друг път.
— Как ще заповядате да постъпя сега?
— Колко пари са ви нужни?
— Около седемстотин хиляди ливри, господарю.
— Ще ги вземете от личните ми пари. Колбер се поклони.
— Но едва ли — добави Людовик, — при цялото ви умение да правите икономии, ще се оправите с тази нищожна сума, затова ще ви подпиша ордер за три милиона.
Кралят взе перото и написа няколко думи. След това подаде листа на Колбер и каза:
— Бъдете спокоен, господин Колбер, съставеният от мен план е истински кралски план.
След тези произнесени с цялата тържественост думи младият господар освободи Колбер и поръча да извикат шивачите.
Заповедта, дадена на церемониалмайсторите от краля, скоро стана известна в целия Фонтенбло. Всички знаеха, че кралят пробва костюма си и че вечерта ще има балет. Тази новина се разнесе с бързината на мълния, запали след себе си кокетство и капризи, предизвика множество желания и безумни мечти. В тази минута сякаш по вълшебство всички, които умееха да държат в ръка игла и можеха да отличат камизол от панталон, както казва Молиер, бяха повикани на помощ от контетата и дамите.