Той дълбоко и тъжно въздъхна, поклони се бързо и с разтреперано от мъка сърце и с пламтящ поглед се скри зад декорите.
Принцесата сви леко рамене. Забелязвайки, че придворните й дами стеснително стоят встрани, тя ги повика с поглед.
Бяха девойките Дьо Тоне-Шарант и Дьо Монтале.
— Чухте ли, госпожици? — попита принцесата.
— Какво, ваше височество?
— Какво каза граф Дьо Гиш…
— Не, не сме чули.
— Учудващо — каза принцесата със състрадателен тон — как се е отразило изгнанието върху умствените способности на бедния Дьо Гиш. — Тя продължи, повишавайки глас, за да може нещастникът да не пропусне нито една дума. — Първо, той лошо изигра своята партия, а след това наговори куп глупости.
Тя стана, като си пееше мелодията, върху която щеше да танцува след малко.
Гиш чу всичко това. Стрелата се заби дълбоко в сърцето му. Ядосан, рискувайки да развали целия празник, той се хвърли да бяга, късайки на парчета прекрасното облекло на своя костюм, като губеше по пътя клончетата от лоза, смокиня и бадем, както и всички останали атрибути на изобразявания от него бог.
След четвърт час се върна отново в театъра.
Принцесата завършваше своето па.
Тя забеляза графа, но не погледна към него, а той на свой ред, побеснял, се обърна злобно с гръб, когато тя мина покрай него съпроводена от своите нимфи и тълпа подмазвачи.
В същото време в другия край на театъра при езерото седеше жена, устремила поглед към един ярко осветен прозорец. Прозорецът на кралската ложа!
Излизайки от театъра, за да подиша свеж въздух, Дьо Гиш мина покрай нея и се поклони. Тя се изправи с вид на човек, сепнат в своите мечти, които се старае да скрие дори от себе си.
Гиш я позна и се спря:
— Добър вечер, госпожице!
— Добър вечер, графе.
— Колко съм щастлив, че ви виждам, госпожице Дьо ла Валиер!
— Аз също се радвам на нашата среща, графе! — младата жена направи опит да си тръгне.
— Останете, моля ви! — помоли Дьо Гиш. — Вие обичате самотата. Толкова добре ви разбирам. Такива склонности си позволяват само добрите сърца. На нито едно от тях не е скучно далеч от светските удоволствия! О, госпожице, госпожице!
— Какво става с вас, графе? Вие сте разстроен?
— Аз? Съвсем не съм разстроен.
— В такъв случай позволете ми да ви благодаря за назначението си. Зная, че това е станало само благодарение на вашето ходатайство.
— Да, наистина, спомням си и много се радвам, госпожице. Вие вероятно обичате някого?
— Аз?
— Ах, извинете, не зная какво говоря. Хиляди пъти ви моля за извинение. Принцесата беше права, това жестоко изгнание повреди моите умствени способности.
— Но на мен ми се струва, графе, че кралят ви прие доста благосклонно?
— Благосклонно?… Така ли мислите… Изглежда благосклонно… да.
— Разбира се, че е благосклонно! Според мен вие се върнахте без негово позволение, нали?
— Вярно е и ми се струва, че сте права, госпожице. Да сте виждали господин виконт Дьо Бражелон?
При произнасянето на това име момичето трепна:
— Защо ме питате?
— Боже мой! Нима ви оскърбих с нещо? — сепна се Дьо Гиш. — Аз наистина съм достоен за съжаление!
— Вие сте нещастен. И достоен за съжаление, господине. Струва ми се, че страдате много.
— Ах, госпожице, защо нямам такава предана сестра като вас!
— Вие имате верни приятели и точно този, за когото питате, е един от тях.
— Да, вярно е. Той е един от най-добрите ми приятели. Довиждане, госпожице, довиждане.
Той се спусна като безумец към езерото. Черната му сянка се плъзгаше по ярко осветените дървета и се разсейваше по повърхността на водата.
Ла Валиер го изпрати съчувствено с поглед.
— Да, да, той страда и аз започвам да се досещам защо. Сигурно ще се скрие в някоя стая, ще обърне гръб на огледалото и ще погрознее.
В тази минута до нея дотичаха Дьо Монтале и Дьо Тоне-Шарант.
Току-що бяха сменили костюмите си на нимфи с обикновени рокли и възбудени от прекрасната нощ и успеха на спектакъла, търсеха приятелката си.
— Как, тука ли сте били? — учудиха се те. — Ние мислехме да отидем на уговореното място.
— От четвърт час съм тук — отвърна Ла Валиер.
— Не ви ли харесаха танците?
— Не.
— А целият спектакъл?
— Също не ми хареса. Предпочитам да гледам тази тъмна гора, в чиято дълбочина святкат огънчета, сякаш светят очите на някакво тайнствено същество.
— Колко поетична натура е нашата Ла Валиер — каза Дьо Тоне-Шарант.
— Тя е непоносима! — възрази Монтале. — Когато се забавляваме, плаче, когато ни обиждат и ние, жените, плачем, тя се смее.