— А аз не съм такава — намеси се Дьо Тоне-Шарант. — Който ме обича, трябва да ме хвали, който ме хвали, ми харесва, а който ми харесва, той…
— Защо не се доизказваш? — засмя се Монтале.
— Защото е трудно — отговори палавото момиче, — продължи вместо мен, щом си толкова умна!
— А на вас, Луиза, харесва ли ви някой? — попита Монтале.
— Това не засяга никого — каза младата девойка, ставайки от импровизираната пейка, върху която беше проседяла целия балет. — Слушайте, нали се разбрахме да прекараме днес без надзор и придружители. Ние сме три, дружни сме, времето е чудесно. Вижте как бавно плува по небето луната, заливайки със сребро върховете на кестените и дъбовете. Каква чудесна разходка! Ще отидем там, където никой няма да ни безпокои и никой няма да ни придружава. Помните ли, Монтале, нашите шавернски и шамборски гори и тополи в Блоа? Там си доверявахме нашите тайни и надежди.
— Аз също мечтая често — започна Дьо Тоне-Шарант, — но…
— Тя никога нищо не разказва — забеляза Монтале, — а това, което мисли госпожица Дьо Тоне-Шарант, е известно само на Атенаис.
— Шшт — спря ги Ла Валиер. — Чувам стъпки…
— По-скоро в храстите! — изкомандва Монтале. — Седнете, Атенаис, вие сте толкова висока!
Двете госпожици послушно се наведоха. В тази минута се показаха двама млади хора, които с наведени глави се движеха под ръка по пясъчната алея край брега. Девойките се притиснаха една към друга и затаиха дъх.
— Това е господин Дьо Гиш — пошепна Монтале на ухото на Дьо Тоне-Шарант.
— Това е господин Дьо Бражелон — на свой ред прошепна Ла Валиер.
Младите хора се приближаваха, като разговаряха оживено.
— Сега беше тук — каза графът. — Не беше призрак, разговарях с нея и може би съм я уплашил.
— С какво?
— Боже мой! Още не бях се оправил от всичко, което се случи с мен. Сигурно не ме е разбрала и се е изплашила.
— Не се вълнувайте, приятелю, тя е добра и ще ви прости. Тя е умна и ще ви разбере.
— Ами ако прекалено добре ме е разбрала?
— Какво от това?
— Ако разкаже?…
— Вие не познавате Луиза, графе — забеляза Раул. — Тя е самото съвършенство. Тя няма недостатъци.
Младите хора отминаха и гласовете им заглъхнаха в далечината.
— Какво значи това, Ла Валиер? — започна Дьо Тоне-Шарант. — Защо виконт Дьо Бражелон ви нарича Луиза?
— Заедно сме отрасли — отвърна Ла Валиер, — познаваме се от деца.
— А освен всичко останало Раул е твой годеник. Това е известно на всички.
— А аз не знаех… Наистина ли, госпожице?
— Как да ви кажа — изчерви се Луиза, — господин Дьо Бражелон ми направи чест да поиска ръката ми, но…
— Но какво?…
— Както изглежда, кралят…
— Какво кралят?
— Не пожела да даде съгласието си за този брак.
— Защо? Какво общо има тук кралят? — заядливо се обади Ора. — Нима кралят има право да се намесва в подобни работи? „Политиката си е политика — както се изразяваше Мазарини, а любовта си е любов.“ След като обичаш господин Дьо Бражелон и той те обича, венчайте се. Аз давам съгласието си за този брак!
Атенаис се изкикоти.
— Говоря сериозно, ей богу — каза Монтале, — и мисля, че в Този случай моето мнение не струва по-малко от мнението на краля. Нали, Луиза?
— Да се възползваме от това, че тези господа отминаха — каза Луиза, — да претичаме през ливадата и да се скрием в храсталака.
— Още повече — забеляза Атенаис, — че около замъка и театъра се виждат някакви светлини, сякаш ще изпращат някоя важна особа.
— Да тичаме! — извикаха девойките.
Грациозно вдигайки дългите си поли, те пресякоха ливадата между езерото и най-глухата част на гората.
Ла Валиер, по-скромна и по-свита от приятелките си, не можеше да тича така бързо и се наложи те да я почакат.
В този момент някакъв човек, който се криеше досега в рова, покрит с лози, изскочи и се затича към замъка.
Отдалеч се чуваше шум от колелата на препускащите по пътя карети. Бяха екипажите на кралиците и принцесата, съпровождани от няколко конници. Копитата на конете потропваха равномерно като хекзаметъра на Вергилий. Някаква далечна музика се сливаше с шума на колелата. Когато тя млъкваше, се чуваше пеенето на славей. Около този нежен певец в тъмната гора тук и там светеха очите на сови, особено чувствителни към неговата песен.
Кошутата в папратника и фазанът на клончето също слушаха тази музика. Започналата в храстите шумотевица издаваше присъствието на тази невидима публика.
Нашите горски нимфи изпискваха всеки път, когато чуеха някакъв шум, но все пак продължаваха пътя си.
Така те стигнаха до кралския дъб, който в своята младост беше чувал любовните въздишки на Хенрих II за прекрасната Диана дьо Поатие, а по-късно и на Хенрих IV за Габриел Дестре. Около дъба градинарите бяха направили скамейка от чимове и мъх, където кралете можеха спокойно да си почиват.