— Ти доста често започваш да си спомняш за това.
— Простете, ваше величество, но съм във възторг от мисълта, че има на света жена, която мисли за мен, докато аз не подозирам нищо и не се опитвам да я ухажвам. Ваше величество не може да разбере това, тъй като положението ви е високо и привличате всеобщо внимание.
— Не, Сент-Енян — каза кралят, опирайки се приятелски на ръката на своя спътник, — ще повярваш ли, че това наивно признание, това безкористно признание на жена, която може би никога няма да привлече вниманието ми… впрочем цялата тайнственост на днешната случка ми направи голямо впечатление и ако не се интересувах толкова силно от Ла Валиер…
— Нека това не ви спира, ваше величество. Тя ще ви отнеме доста време.
— Какво искаш да кажеш?
— Според слуховете Л а Валиер е с много висока нравственост.
— Ти все повече разпалваш интереса ми. Много ми се иска да я намеря. Да тръгваме по-скоро.
Кралят лъжеше. Съвсем не му се искаше това, но трябваше да играе своята роля.
Той бързо тръгна напред. Сент-Енян го следваше. Изведнъж кралят спря. Спря и неговият спътник.
— Сент-Енян — каза той, — струва ми се, че някой стене. Чуй.
— Действително, като че ли викат за помощ.
— Май че в тази посока — каза кралят, сочейки в далечината.
— Прилича на плач, на женско ридание — забеляза Сент-Енян.
— Да тичаме натам!
Кралят, заедно със своя любимец, се затича в посоката, откъдето се чуваха гласовете. Колкото повече се приближаваха, толкова по-силно се чуваше шумът.
— Помогнете, помогнете! — викаха два женски гласа. Младите хора се затичаха още по-бързо.
Изведнъж те видяха на тревата под клонестите върби жена на колене, поддържаща главата на друга, изпаднала в безсъзнание. На няколко крачки от тях стоеше по средата на пътя трета и викаше за помощ.
Кралят изпревари своя спътник, прескочи изкопа и се приближи до групата в момента, в който от пътеката, водеща към замъка, се показаха група хора, привлечени от виковете за помощ.
— Какво се е случило, госпожице? — попита кралят.
— Кралят! — извика Монтале и учудено разтвори прегръдката си. Ла Валиер падна на тревата.
— Да, аз съм. Колко сте неловка! Коя е вашата нещастна приятелка?
— Господарю, това е госпожица Ла Валиер! Тя припадна.
— Боже мой! — възкликна кралят. — По-бързо тичайте за лекар!
Кралят се стараеше да показва голямо вълнение. Но от Сент-Енян не се изплъзнаха фалшивите нотки, които не отговаряха на признанията за любов, чути преди малко.
— Сент-Енян — продължи кралят, — моля ви, погрижете се за госпожица Дьо ла Валиер. Извикайте доктора. Искам да предупредя принцесата за нещастието с нейната придворна дама.
Сент-Енян остана да се грижи за припадналата. Трябваше по-бързо да я пренесат в замъка. Кралят тръгна напред, зарадван от възможността да се приближи до принцесата.
За щастие, покрай тях мина карета. Те я спряха и пътуващите веднага направиха място за Ла Валиер.
Вятърът от бързата езда скоро съживи момичето.
В това време кралят намери принцесата в малката горичка, седна до нея и се постара незабелязано да притисне крака си до нейния.
— Бъдете предпазлив, господарю — каза му Хенриета, — видът ви съвсем не е равнодушен.
— Уви! отвърна Людовик XIV едва чуто. — Боя се, че няма да сме в състояние да спазваме уговорката си.
После продължи на висок глас:
— Знаете ли за произшествието?
— Какво произшествие?
— Боже мой! Виждайки ви, забравих, че дойдох заради това. Аз съм много разстроен. Една от придворните ви дами току-що припадна. Ла Валиер…
— Бедната! — спокойно каза принцесата. — Защо? Какво й е станало?
После добави шепнешком:
— Как мислите, господарю! Искате да накарате всички да повярват, че сте влюбен в нея, а стоите тук, когато може би тя умира.
— Ах, принцесо — въздъхна кралят, — вие по-добре от мен играете ролята си. Вие всичко претегляте!
Стана от мястото си.
— Принцесо! — каза Людовик така, че всички да чуят. — Позволете ми да ви оставя. Много се безпокоя и бих искал лично да се убедя дали й е оказано внимание и лекарска помощ.
Кралят тръгна към Ла Валиер, докато присъстващите си предаваха един на друг последните му думи: „Аз много се безпокоя“.
Глава двадесет и четвърта
ТАЙНАТА НА КРАЛЯ
По пътя Людовик срещна граф Сент-Енян. — Какво стана? — попита той с престорено безпокойство. — Как е нашата болна?
— Извинете, господарю, но трябва да си призная със срам, че не зная нищо за нея.
— Как така нищо не знаете! — престори се на сърдит кралят.