Това за него беше нещо ново.
Ако този странен израз беше у принцесата в момент, когато се кани да излиза, той непременно би я последвал. Но принцесата се прибираше и тук нямаше какво повече да се прави. Той се завъртя на токове като щъркел, огледа се на всички страни, тръсна глава и машинално тръгна към цветарника.
Още не беше направил и стотина крачки, когато срещна двама млади хора, хванати под ръка, с наведени глави, да подритват попадналите под краката им камъчета. Бяха господата Дьо Гиш и Дьо Бражелон.
Тази среща, както винаги, предизвика у кавалера Дьо Лорен инстинктивно отвращение. Въпреки всичко той се поклони дълбоко и получи в отговор същото.
След като видя, че паркът опустява, че огньовете на илюминацията догарят и че подухва утринният ветрец, зави наляво и се върна в замъка през малкия двор, а двамата млади хора завиха надясно и продължиха пътя си към големия парк.
Когато кавалерът се изкачваше по малката стълбичка, която водеше към един таен вход, той забеляза, че в прохода между големия и малкия двор се появи жена, а след нея втора.
Жените вървяха бързо, което можеше да се отгатне по шума на копринените им рокли. Кройката на техните наметки, изящното телосложение и тайнственият и високомерен вид, особено на първата, възбудиха любопитство у кавалера.
„Много познати фигури“ — каза си той, спирайки се на последното стъпало.
Като добра хрътка се канеше да тръгне след тях. В този момент го спря тичащият след него вече няколко минути лакей.
— Господине — доложи той, — пристигна куриер.
— Добре, добре — отвърна кавалерът. — До утре имаме много време.
— Донесъл е някакви спешни писма, които на господин кавалера може би ще бъде приятно да прочете.
— Така ли! — възкликна Дьо Лорен. — Откъде са?
— Едното е от Англия, а другото от Кале. Последното е изпратено по специален човек и видимо е много важно.
— От Кале! Кой дявол се е сетил да ми пише чак от там?
— Струва ми се, че познах почерка на вашия приятел Дьо Вард.
— В такъв случай идвам веднага — извика кавалерът, забравяйки, че току-що се бе канил да шпионира. Докато се изкачваше към стаята си, двете непознати изчезнаха в дъното на отсрещния двор.
Нека ги последваме, като оставим Дьо Лорен да преглежда пощата си.
Когато двете жени се приближиха до дърветата, първата задъхано спря и повдигна внимателно воала си.
— Далече ли е още до това място? — попита тя.
— Да, ваше височество, още петстотин крачки, но вие си починете, защото скоро ще се уморим.
— Вярно е.
Принцесата, тъй като това беше тя, се облегна на едно дърво.
— Слушайте, госпожице — каза тя, след като си пое малко дъх, — не скривайте от мен нищо, кажете ми цялата истина.
— Ето, ваше величество започва вече да се сърди — гласът на младото момиче затрепери.
— Успокойте се, скъпа ми Атенаис, ни най-малко не се сърдя. Всъщност всичко това не ме засяга. Вие се безпокоите да не сте казали нещо излишно под дъба. Вие се боите, че може би сте засегнали краля, а аз искам да ви успокоя, като сама се убедя дали е било възможно да ви подслушват.
— Разбира се, че е било възможно, кралят беше съвсем близко до нас.
— Да, но вие вероятно не сте говорили много високо, така че някои думи може да не са били чути.
— Ваше височество, ние мислехме, че сме съвсем сами.
— Вие три ли бяхте?
— Да, Ла Валиер, Монтале и аз.
— Значи именно вие сте говорили толкова непредпазливо за краля.
— Боя се, че е така. Но в такъв случай ще бъдете ли, ваше височество, така добра, да ме помирите с негово величество?
— Ако е нужно, ще го направя, обещавам ви. Но както вече ви казах, преди да тръгнем срещу неприятностите, трябва да бъдем сигурни, че кралят е чул нещо. На двора е тъмна нощ, а под дърветата е още по-тъмно. Кралят вероятно не ви е познал. Да започнем разговор за това, значи да се издадем.
— Ах, ваше височество, след като са познали госпожица Дьо ла Валиер, познали са и мен. Освен това господин Дьо Сент-Енян не остави у мен никакво съмнение за това.
— Значи вие сте говорили нещо много обидно за краля?
— В никакъв случай, ваше височество, нито една дума. Една от нас прекалено много го хвалеше, така че в сравнение с нейните похвали моите думи биха изглеждали доста студени.
— Тази Монтале е толкова безразсъдна — каза принцесата.
— Не, не беше Монтале! Монтале нищо не каза, думите бяха на Ла Валиер.
Принцесата трепна, сякаш за първи път чуваше това.
— Ах, не, не! — възкликна тя. — Кралят не е могъл всичко да чуе. По-добре да направим опита, заради който сме дошли тук. Покажете ми този дъб.