— Не.
— Слушайте.
Принцесата затаи дъх. Действително се чуха следните думи:
— Казвам ти, виконт, че без нея не мога да живея.
При звука на този глас Хенриета побледня под воала си. Тя хвана за ръка спътничката си и я отдалечи на двадесетина крачки, откъдето гласовете не се чуваха.
— Останете тук, мила Атенаис, и пазете да не ни изненадат. Струва ми се, че говорят за вас.
— За мен?…
— За вас или за вашето приключение. Ще ида да послушам. Идете да доведете Монтале и ме чакайте в края на гората.
Виждайки, че Атенаис се колебае, принцесата продължи с тон, който не търпеше възражение:
— Вървете!
Атенаис вдигна полите си и по пътечката между дърветата се върна към цветарника.
Принцесата се спотаи в храстите, като се облегна на един голям кестен.
Треперейки от страх и изгаряйки от любопитство, си каза:
„Ще почакам! След като така добре се чува, да чуем какво говори за мен на виконт Дьо Бражелон този влюбен глупак Дьо Гиш.“
Глава двадесет и шеста
НЕЙНО ВИСОЧЕСТВО СЕ УБЕЖДАВА, ЧЕ ПРИ ЖЕЛАНИЕ МОЖЕ ДА СЕ ЧУЕ ВСИЧКО, КОЕТО СЕ ГОВОРИ
За малко се беше възцарило мълчание, сякаш всички тайнствени нощни шумове се бяха притаили заедно с принцесата, за да чуят горещите любовни признания.
Говореше Раул. Той се беше облегнал на ствола на голям дъб и отговаряше на приятеля си със своя нежен, мелодичен глас:
— Уви, драги Дьо Гиш, това е голямо нещастие.
— О, да — съгласи се графът, — ужасно!
— Вие не ме разбрахте или не ме чухте. Аз наричам нещастие не любовта ви, а това, че не можете да я скривате.
— Какво искате да кажете?
— Казвам, че вече правите признания не на вашия изпитан приятел, който по-скоро ще умре, но няма да ви издаде, а на първия срещнат.
— На първия срещнат? — учуди се Дьо Гиш. — Вие с ума ли сте, Бражелон, че казвате подобни неща?
— Казвам това, което е в действителност.
— Не може да бъде! Как и при какви обстоятелства съм направил подобно безразсъдство?
— Искам да кажа, приятелю, че вашите очи, вашите жестове, вашите въздишки ви издават. Всяка гореща страст води до неразумни действия. Човек престава да се владее. Той е във властта на някакво безумие, което го кара да излива страданието си пред конете, пред дърветата, пред цветята, ако няма пред него приятел, пред когото да се изповяда. Но, мой бедни приятелю, запомнете, няма случай да не се намери някой в тази минута и да чуе това, което не е предназначено за ушите му. Дьо Гиш дълбоко въздъхна.
— Знаете ли — продължи Бражелон, — в тази минута ми е жал за вас. Откакто сме тук, вие вече стотици пъти ми разказвате за вашата любов към нея. Но дори нищо да не сте казали, въздишките ви издават. Оттук изводът, че ако не се самоконтролирате по-добре, рано или късно ще се разрази скандал. Кой ще ви спаси тогава? Отговорете ми. Кой ще спаси нея? Защото дори тя да не е виновна за вашата любов, това ще бъде оръжие против нея.
— Боже бой — измънка Дьо Гиш.
От гърдите му отново се отрони дълбока въздишка.
— Това не е отговор, Дьо Гиш.
— Знам.
— Тогава какво ще отговорите?
— Ще кажа, че тогава ще страдам повече, отколкото в тази минута.
— Не ви разбирам.
— Цялата тази борба ми разсипа нервите. Сега не мога нито да мисля, нито да действам. Дори не струвам колкото един съвсем обикновен човек. Последните ми сили ме напуснаха, най-твърдите ми решения се превърнаха в прах и аз не съм способен повече да се боря. Помниш ли, когато воювахме, ни се случваше да се сблъскаме с отред фуражири, пет-шест души. Започвахме да се бием. Случваше се да им дойдат на помощ още десетина души. Нищо. Озверяваш и продължаващ да се биеш. Но ако дойдат нови десетина души, не ти остава нищо друго, освен да пришпориш коня си, ако още го имаш. Щом не искаш да паднеш под куршумите. Аз сега съм точно в такова положение. Отначало се борех с Бъкингам. Сега се появи кралят. Аз няма да се боря с него. Дори кралят да я остави, нямам сили да се боря с характера на тази жена. Ни най-малко не се заблуждавам: ако попадна в мрежите на тази любов, ще загина.
— Трябва да упрекваш не нея, а себе си!
— Защо?
— Така. Ти знаеш, че принцесата е лекомислена. Обича всичко ново, чувствителна е към похвалите, независимо дали идват от дете или слепец, а ти гориш от такава страст, че ще се погубиш. Любувай й се, обожавай я, защото не е възможно мъж да я види, и да не се влюби. Но като я обичаш, уважавай в нея сана на нейния мъж, после него самия и накрая не забравяй за собствената си безопасност.
— Благодаря, Раул.
— За какво?
— За това, че след като виждаш как страдам, ме утешаваш. За това, че ми говориш за нея всичко най-хубаво, каквото мислиш, и дори това, което не мислиш.