— Да, той самият. Дава разпорежданията си за утрешната илюминация.
— Благодаря ви, господине.
Фуке направи движение, с което показваше, че е узнал всичко, което му е било необходимо.
От своя страна кавалерът не беше научил нищо, поради това се оттегли недоволен с нисък поклон.
Когато той си тръгна, Фуке се намръщи и се замисли. Арамис го гледаше тъжно и със съжаление.
— Нима се вълнувате при произнасянето на името на този човек? Преди няколко минути бяхте весел и доволен и изведнъж помрачняхте само при вида на това нищожество. Нима престанахте да вярвате в щастливата си звезда?
— Престанах — печално каза Фуке.
— Защо, ако смея да попитам?
— Защото съм много щастлив в тази минута. Драги ми Дербле, вие като учен човек сигурно знаете историята на един самоски тиран. Какво да хвърля в морето, за да предотвратя надвисващото нещастие? Аз съм щастлив, много щастлив, че не желая нищо повече от това, което имам. Издигнах се толкова високо… Нали знаете девиза ми: „Куо нон асендам“ — какво ли няма да достигна. Аз се издигнах толкова високо, че сега ми остава само да се спускам. Следователно не може да се вярва в подобряването на положението ми, тъй като постигнах всичко, което може да иска един смъртен.
Арамис устреми към него своя ласкав, но твърд поглед.
— Ако знаех в какво се състои щастието ви, може би щях да се опасявам от изпадането ви в немилост, но вие се отнасяте към мен като към истински приятел и смятате, че ще ви помагам в нещастието. Ценя много това. Но ми се струва, че от време на време бихте могли да споделяте с мен вашите успехи, за да мога да им се порадвам, тъй като държа на тях повече, отколкото на моите собствени.
— Драги прелате — засмя се Фуке, — моите тайни са твърде нечестиви, за да ги споделям с духовно лице, колкото и светско да ето.
— Това са глупости! А на изповед?
— Ако бяхте мой изповедник, щеше да се налага доста да се изчервявам.
Фуке отново въздъхна. Арамис го погледна с усмивка:
— Скритността също е добродетел!
— По-тихо — каза Фуке, — онази отровна твар ме е познала и идва към мен.
— Колбер?
— Да, отидете настрана, драги Дербле, не искам този мръсник да ни вижда заедно, защото ще намрази и вас.
Арамис стисна ръката му.
— За какъв дявол ми е дружбата му? Нима вашата не ми стига?
— Може би, когато вече няма да ме има… — тъжно каза Фуке.
— Е, ако такова време настъпи, ще се постараем да минем и без приятелството на господин Колбер. Просто няма да обръщаме внимание на омразата му. Но кажете ми, драги Фуке, защо, вместо да разговаряте с този подмазвач, както го нарекохте, и от когото не виждам никаква полза, защо не отидете направо при краля или в краен случай при принцесата?
— При принцесата? — разсеяно каза суперинтендантът, потънал в спомени. — Да, разбира се, при принцесата.
— Спомнете си — продължи Арамис, — получената новина за голямото благоволение, с което е започнала да се ползва принцесата в последните два-три дни. Струва ми се, във вашите планове и за нашите общи интереси трябва да поухажвате приятелките на негово величество. Това е единственото средство да се разклати укрепващият авторитет на господин Колбер. Идете колкото може по-скоро при нея и си осигурете поддръжката й.
— А вие напълно ли сте уверен, че сега кралят е увлечен именно по нея?
— Ако стрелката се е завъртяла, то това е от днес сутринта! Нали знаете, че имам своя полиция.
— Прекрасно. Отива веднага и за всеки случай ще прибегна до моето изпитано средство: ето този чифт великолепни старинни камеи върху основа от брилянти.
— Видях ги: прекрасна, рядка и красива вещ!
Беседата им беше прекъсната от лакей, който водеше след себе си куриер.
— За господин суперинтенданта — гръмко обяви куриерът, подавайки на Фуке писмото.
— За негово преосвещенство ванския епископ — каза тихо лакеят, подавайки писмото на Арамис.
Тъй като лакеят имаше факел, той застана между двамата, за да може да четат едновременно.
Като видя ситния, четлив почерк върху плика, Фуке трепна радостно. Само този, който е обичал или е обичан, ще разбере неговото безпокойство, заменено от радост. Той бързо разпечата писмото, в което имаше само няколко думи.
„Само един час, откакто се разделихме, и вече цяла вечност не съм ти казвала: обичам те.“
Това беше всичко.
Действително госпожа Дьо Белиер се бе разделила с Фуке само преди час. Прекарала с него два дни и опасявайки се да не би споменът за нея да се изглади в сърцето, което й беше толкова скъпо, тя бе изпратила при него куриер с това важно съобщение. Фуке целуна писмото и даде на пратеника малко злато.