— Щом ги събереш.
— Ще ги събера моментално, ако те долетят при мен със същата скорост, с която аз се стремя отново да се явя пред краля.
— Добре казано! Впрочем принцесата не е ли изразявала някога недоволство от бедното момиче?
— Не, аз не съм забелязал, господарю.
— Принцесата никога ли не се е сърдила?
— Не зная, тя винаги се смее.
— Прекрасно, но аз чувам шум в преддверието, сигурно ще ми докладват за някакъв куриер.
— Наистина, господарю.
— Иди разбери, Сент-Енян.
Графът изтича до вратата и размени няколко думи със стоящия до входа камердинер.
— Господарю — съобщи той, след като се върна, — това е господин Фуке, който току-що е пристигнал по заповед на краля, както той казва. Явил се е, но тъй като е вече твърде късно, не моли за незабавна аудиенция. Достатъчно му е кралят да знае за неговото пристигане.
— Господин Фуке! Писах му в три часа да се яви във Фонтенбло утре сутринта, а той се явява в два часа през нощта, това се казва усърдие! — възкликна кралят, много доволен от такава изпълнителност. — Господин Фуке ще получи аудиенция. Аз съм го извикал и съм длъжен да го приема. Нека го въведат. А ти, графе, на разузнаване, и до утре!
Кралят сложи пръст на устните си, а зарадваният Сент-Енян изхвръкна от стаята, разпореждайки се камердинерът да въведе господин Фуке.
Последният влезе в кралските покои. Людовик стана насреща му с любезна усмивка.
— Добър вечер, господин Фуке, благодаря ви за акуратността. Изглежда, моят пратеник е пристигнал при вас доста късно.
— В десет вечерта, господарю.
— Работили сте много тези дни, господин Фуке, тъй като ме уверяваха, че последните три-четири дни никъде не сте излизали от своя кабинет в Сен-Манде.
— Действително работих тези три дни, господарю — отвърна с поклон суперинтендантът.
— Известно ли ви е, господин Фуке, че трябва да разговарям с вас за много неща? — продължи кралят с най-любезния си тон.
— Ваше величество е много милостив към мен. Разрешете ми да ви напомня за обещаната аудиенция.
— Изглежда, някой от духовенството се кани да ми благодари, не е ли така?
— Отгатнахте, господарю. Може би часът не е подходящ, но времето на човека, когото доведох, е много ценно и тъй като Фонтенбло лежи по пътя към неговата епархия…
— Кой е той?
— Новият вански епископ, когото ваше величество благоволи да назначи преди три месеца по моя препоръка.
— Възможно е — каза кралят, който беше подписал заповедта, без да я чете, — и така, той е тук?
— Да, господарю. Ван е много важна епархия. Овците на този пастир се нуждаят много от неговото божествено слово. Това са диваци, които трябва да се възпитават, като се поучават, и господин Дербле няма съперници в това отношение.
— Господин Дербле! — каза кралят, на когото се стори, че някога е чувал това име.
— На ваше величество не е известно скромното име на един от най-верните и предани негови слуги? — живо попита Фуке.
— Не, нещо не си спомням… И той се кани да тръгва?
— Да, той е получил днес писма, с които по всяка вероятност се иска незабавното му пристигане, и ето, тръгвайки за такава глуха провинция като Бретан, би желал да засвидетелства своите почитания към ваше величество.
— И той чака, така ли?
— Той е тук, господарю!
— Нека влезе.
Фуке направи знак на камердинера.
Вратата се отвори и Арамис влезе.
Изслушвайки приветствията му, кралят внимателно гледаше лицето, което, видяно веднъж, трудно можеше да бъде забравено.
— Ван! — произнесе той. — Вие ли сте ванският епископ?
— Да, господарю.
— Ван в Бретан? Арамис се поклони.
— На морето?
Арамис се поклони още веднъж.
— Това е на няколко левги от Бел-Ил.
— Да, господарю — отвърна прелатът, — около шест левги.
— Шест левги, това е нищо — каза Людовик.
— Но за нас, бедните бретонци, господарю — отвърна Арамис, — шест левги са огромно разстояние, ако се върви по сушата, а по морето това е цяла безкрайност. Имам честта да доложа на краля, че от реката до Бел-Ил има шест левги по море.
— Чул съм, че господин Фуке има там красива къща! — попита кралят.
— Да, говори се — отвърна Арамис.
— Как така… говори се? — учуди се кралят.
— Да, господарю.
— Признавам си, господин Фуке, че ме учудва едно обстоятелство.
— Какво?
— Начело на вашите приходи стои господин Дербле, а вие не сте му показали Бел-Ил?
— Ах, господарю — промълви епископът, без да дава възможност на Фуке да отговори, — ние, бедните бретонски прелати, повечето време си седим у дома.
— Ваше преосвещенство, аз ще накажа господин Фуке за неговото невнимание.