— По какъв начин, господарю?
— Ще ви преместя другаде.
Фуке прехапа устни, а Арамис се усмихна.
— Какво ви носи Ван? — продължаваше кралят.
— Шест хиляди ливри, господарю.
— Боже мой, нима толкова малко? Значи вие имате собствени средства, господин епископ?
— Аз нямам нищо, господарю. Само господин Фуке е така добър да ми дава на годината хиляда и двеста ливри.
— В такъв случай, господин Дербле, аз ви обещавам нещо по-добро.
Арамис се поклони.
От своя страна кралят му се поклони едва ли не почтително, което той имаше навик да прави, разговаряйки с жени и духовници.
Арамис разбра, че аудиенцията му свърши. За довиждане той произнесе някаква простичка фраза, напълно подходяща за устата на селски пастир.
— Какво прекрасно лице има този човек — каза кралят, изпращайки го с поглед до вратата и гледайки след него дори след като тя се затвори.
— Господарю — отвърна Фуке, — ако този епископ беше получил по-добро образование, то нито един прелат в цялото кралство нямаше да бъде по-достоен за високи почести.
— Нима не е учен?
— Той е сменил шпагата с расото и го е направил доста късно. Но това не е важно и ако ваше величество отново ми разреши да говоря за него…
— Моля ви. Но преди да говорим за него, нека поговорим за вас.
— За мен, господарю?
— Да, трябва да ви предам хиляди поздравления.
— Нямам сили да покажа на ваше величество колко съм щастлив.
— Да, господин Фуке, но аз бях настроен против вас.
— Тогава се чувствах много нещастен, господарю.
— Но всичко премина. Нима не сте забелязали?
— Забелязах, господарю. Аз покорно очаквах деня, в който ще се открие истината. Явно този ден е дошъл.
— Значи вие знаехте, че сте в немилост пред мен?
— Уви, господарю.
— А знаете ли защо?
— Разбира се. Кралят ме е сметнал за прахосник.
— Не.
— Или по-точно, посредствен администратор. С една дума, ваше величество е сметнал, че след като поданиците му нямат пари, и той няма да има.
— Мислех, но се убедих, че е било грешка. Фуке се поклони.
— Нямате ли други оплаквания или жалби?
— Нито едното, нито другото. А пари има.
— Да, последния месец просто ме засипахте с тях.
— Имам не само за най-необходимото, но и за всичките ви капризи.
— Слава богу! Не, господин Фуке, няма да ви подлагам на изпитание, от днес в течение на два месеца няма да ви поискам нито су.
— Ще се възползвам от това и ще събера за краля пет или шест милиона, които ще му послужат като фонд в случай на война.
— Пет или шест милиона?
— Разбира се, само за кралския дом.
— Значи вие мислите за война, господин Фуке?
— Мисля, че Бог е дал на орела клюн и нокти, за да ги пуска в ход като доказателство за царствения си произход.
Кралят почервеня от удоволствие.
— В последните дни изхарчихме много пари, нали няма да мърморите?
— Господарю, ваше величество има пред себе си още двадесет години младост и цял милиард, който вие може да изхарчите за това време.
— Цял милиард! Това е много, господин Фуке — усмихна се кралят.
— Ще ги събера, господарю… ваше величество има в лицето на господин Колбер и в мое лице двама ценни служители. Единият ще ви помага да харчите тези пари — това съм аз, ако услугите ми са приети от негово величество, а другият ще икономисва — това е господин Колбер.
— Господин Колбер? — с учудване попита кралят.
— Разбира се, господарю. Господин Колбер прекрасно умее да брои пари.
Чувайки такава похвала за врага, кралят почувства пълно доверие във Фуке. Всичко това беше, защото нито с гласа си, нито с погледа си суперинтендантът се издаде. Това не беше похвала, след която можеш да ругаеш.
Кралят разбра и отдаде длъжното на такъв ум и на такова великодушие:
— Вие хвалите господин Колбер?
— Да, господарю, защото той не само е достоен човек, но е много предан на интересите на ваше величество.
— Вие мислите така, защото той често се е противопоставял на вашите намерения?
— Именно, господарю.
— Обяснете ми това, моля ви.
— Това е много просто. Аз съм човекът, необходим, за да намира пари, а той трябва да им попречи да се изпарят.
— Добре, господин суперинтендант. Но може би ще ми кажете нещо, което да нанесе поправка в този похвален отзив.
— Като администратор ли, господарю?
— Да.
— Нито една дума, господарю.
— Нима?
— Кълна се в честта си, аз не познавам във Франция по-добър изпълнител от господин Колбер.
В1661 година думата изпълнител не съдържаше в себе си този признак, който му се придава в днешно време. В устата на Фуке, когото кралят току-що нарече господин суперинтендант, то имаше оттенък на нещо унизително, така че откриваше цяла пропаст между Фуке и Колбер.