— Но — каза Людовик XIV — колкото и Колбер да е стиснат, а той се разпореждаше с моите празници във Фонтенбло, уверявам ви, никак не пречеше да се изпаряват моите пари.
Фуке се поклони и не отвърна нищо.
— Не намирате ли? — попита кралят.
— Намирам, господарю — отвърна Фуке, — че господин Колбер е проявил организаторски способности и в това отношение напълно заслужава похвалите на негово величество.
Думата организаторски се яви прекрасно допълнение към думата изпълнител. Никой не можеше да се сравни с краля по отношение чувствителността към най-малките нюанси в думите и умението да долавя и най-замаскираните намерения. Затова Людовик разбра, че от гледна точка на Фуке изпълнителят е бил прекалено честен, тоест че разкошните празници във Фонтенбло биха могли да бъдат още по-разкошни.
Оттук кралят направи извода, че присъстващите са могли да открият недостатъци в неговите увеселения. Той изпита досадата на провинциалист, който пристига в Париж облякъл най-красивите си дрехи. Такъв човек елегантните хора или прекалено внимателно го гледат, или въобще не му обръщат внимание. Тази трезва и в същото време внимателно обмислена част от разговора с Фуке внуши на краля още по-голямо уважение към ума и дипломатическите способности на министъра.
Фуке се отдалечи и кралят легна в леглото си, леко недоволен и раздразнен от току-що получения урок. Повече от половин час той се въртя, припомняйки си украсата, драпериите, менюто на угощенията, архитектурата на триумфалните арки, подробностите на илюминациите и фойерверките, устроени по разпореждане на изпълнителя — Колбер. След като преброди мислено всичко, което се бе случило през тази седмица, кралят откри няколко петна върху картината на своите празненства.
Със своята изискана вежливост и тактика Фуке току-що бе уронил силно престижа на Колбер в очите на краля. А интендантът си мислете, че никога не му се е удавало така да навреди на Фуке, колкото и да бе пускал в ход своята дребнавост, злоба и упорита омраза.
Глава двадесет и девета
ФОНТЕНБЛО В ДВА ЧАСА СУТРИНТА
Както видяхме, Дьо Сент-Енян напусна кралските стаи в същия момент, когато там влизаше суперинтендантът.
Той беше получил задача, която трябваше да се изпълни колкото може по-бързо. Това означаваше, че графът се кани да положи всички усилия, за да използва времето си колкото може по-добре.
Той реши, че първите необходими сведения може да получи от Дьо Гиш. И забърза към него.
Дьо Гиш, както видяхме преди известно време, се беше скрил зад ъгъла и сякаш си беше тръгнал. В стаята му обаче го нямаше. Сент-Енян тръгна да го търси.
След като кръстоса парка във всички посоки, той забеляза между дърветата нещо, подобно на човешка фигура. Тя беше неподвижна като статуя и изглеждаше погълната от съзерцанието на един прозорец, макар че той беше с плътно спуснати пердета.
Тъй като това беше прозорецът на принцесата, Сент-Енян реши, че статуята не е никой друг освен Дьо Гиш. Той тихо се приближи и се убеди, че не е сбъркал.
Прекараното време с принцесата го беше изпълнило с такова щастие, че то се оказа непосилно за неговата душа.
На Дьо Сент-Енян беше известно, че Дьо Гиш е играл някаква роля при представянето на Ла Валиер пред принцесата. Придворният е длъжен да знае и да помни всичко. Той не знаеше само с какво право и при какви условия Дьо Гиш се е съгласил да окаже покровителство на Ла Валиер. Но ако се постараеше добре, все нещо щеше да научи. Затова Сент-Енян се канеше да разпита Дьо Гиш с цялата деликатност и настойчивост, на които беше способен.
Планът му беше такъв.
Ако сведенията се окажат благоприятни, да настоява пред краля, че именно той е намерил тази перла, и да търси привилегията сам да я постави в кралската корона. Ако сведенията се окажат неблагоприятни, което беше напълно възможно, да разбере до каква степен кралят е увлечен по Ла Валиер, и след това да му предаде сведенията в такава форма, че да последва изгнанието на момичето. После да си припише заслугата за това изгнание в очите на всички жени, желаещи да покорят кралското сърце, започвайки с принцесата и свършвайки с кралицата.
Ако кралят прояви упорство в своите желания, да скрие от него лошите сведения. Да уведоми Ла Валиер, че тези лоши сведения, без изключение, са дълбоко погребани в паметта на човека, който ги е узнал. По този начин да блесне със своето великодушие в очите на нещастното момиче и да пробуди в него чувства на признателност и страх. С помощта на тези чувства вечно да я държи в зависимост, правейки я своя съмишленичка в двора, която, преуспявайки сама, би била заинтересована и от неговото издигане.