Глава тридесета
ЛАБИРИНТЪТ
Дьо Сент-Енян търсеше сведения, а откри цяло приключение. Провървя му.
Тъй като искаше да узнае какво правят тези двамата тук в този късен час, а главното, за какво разговарят, той тихо се прокрадва до самата стълба.
След като се настани по-удобно, чу следния разговор:
Говореше жената:
— Наистина, господин Маникан — в гласа се усещаха упреци, но и известна доза кокетство, — наистина, не мога да разбера защо рискувате? Ако продължим, може да ви заварят неочаквано. Много е вероятно — прекъсна я най-спокойно и флегматично мъжът.
— Какво ще кажат тогава? Ако някой ме види, ще умра от срам.
— Аз мисля, че вече не сте дете и трябва да сте по-умна.
— Поне да имаше нещо между нас, а така може да си навлека неприятности за тоя дето духа. Не. Сбогом, господин Маникан!
„Прекрасно. Познах жената, сега остава да узная кой е мъжът“ — каза си Сент-Енян, разглеждайки стъпилите на пречките изящни крачета с чорапи телесен цвят и копринени пантофки.
— За Бога, почакайте още малко, скъпа Монтале! — извика Маникан. — За Бога, не изчезвайте! Трябва да ви кажа още толкова неща.
„Монтале! — прошепна си Сент-Енян. — Една от тройката. Значи всяка си има увлечение! Маникан, а не Маликорн, както мислех…“
Чувайки призива на събеседника си, Монтале се спря насред стълбата. Нещастният Маникан се премести на друг клон на кестена, за да бъде на по-удобно място.
— Изслушайте ме, моля ви, нали не ме подозирате в лоши намерения?
— Ни най-малко. Защо е това писмо, с което напомняте за услугите си? Защо е тази среща в такъв час и на такова място?
— Вие ме питате защо съм се опитал да пробудя у вас чувство на благодарност, напомняйки ви, че ви въведох при принцесата! Просто защото исках да получа среща с вас, на което вие така любезно се съгласихте. Просто не намерих друг предлог. Затова избрах това място и този час. А трябва да ви питам за неща, които не са за пред свидетели.
— Послушайте, господин Маникан!…
— Аз имам най-чисти намерения, драга Монтале.
— Господин Маникан, мисля, че трябва да си тръгвам.
— Изслушайте ме, иначе ще прескоча при вас. По-добре не ми противоречете, тъй като едно клонче много ме дразни и не отговарям за себе си.
— Добре. Слушам ви, но побързайте, защото, ако вас ви дразни клонче, в моята подметка се е врязала пречката на стълбата. Под обувките ми има бомба, предупреждавам ви!
— Бъдете любезна, госпожице, подайте ми ръката си.
— Защо?
— Подайте я.
— Ето я. Но какво правите?
— Тегля ви към себе си.
— Защо? Да не би да искате да седна на клона при вас?
— Не, но искам да седнете на оградата. Ето така. Мястото е широко и удобно и бих дал много да ми позволите да седна до вас.
— И там ви е добре. Ще ни видят.
— Мислите ли?
— Уверена съм.
— Добре, нека бъде както казвате, макар че е много неудобно на клона.
— Господин Маникан, вие се отвлякохте от темата.
— Вярно.
— Вие писахте ли ми?
— Писах.
— Защо ми писахте?
— Представете си, днес в два часа Дьо Гиш замина.
— По-нататък?
— Виждайки, че тръгва, аз както обикновено, го последвах.
— Виждам, след като сте тук.
— Почакайте… Нали ви е известно, че бедният Дьо Гиш беше в немилост.
— Уви, да.
— Следователно от негова страна беше връх на неблагоразумието да се появи във Фонтенбло, при тези, които го изгониха от Париж.
— Вие разсъждавате като покойния Питагор, господин Маникан.
— Трябва да кажа, че Дьо Гиш е упорит като всеки влюбен и не се вслуша в нито един мой съвет. Молих го, но той не поиска и да чуе. Дявол да го вземе!
— Какво става?
— Извинете, госпожице, но този проклет клон, за който имах честта да ви съобщя, току-що ми скъса панталона.
— Не е беда, сега е тъмно — смеейки се, отвърна Монтале, — продължавайте, господин Маникан.
— Господин Дьо Гиш се отправи, яздейки, а аз го последвах пеша. Вие разбирате, че само глупак или луд бърза да се дави след своя приятел. Аз го пуснах да препуска напред, а сам тръгнах, без да бързам, като бях напълно уверен, че нещастникът няма да бъде приет или ако го приемат, то ще бъде така, че след първите думи на упрек ще бъде принуден да се върне назад. Следователно аз ще го посрещна, като се връща у дома, някъде около Ри или Мелун. Съгласете се, че и това е много: единадесет левги нататък и толкова насам. Монтале сви рамене.
— Смейте се, щом желаете, госпожице, но ако вие не седяхте така удобно върху гладките камъни на оградата, а бяхте яхнали клон като мен, то и вие, подобно на мен, бихте желали да слезете долу колкото може по-скоро.